— Къде ходиш, по дяволите? — незабавно запита шефът. — И какъв е този шум?
— Преча на микрофоните. Почти е сигурно, че ми подслушват хотелската стая.
— Е, браво. Имаш ли добри новини?
Смит въздъхна, изпружи врат и завъртя глава с надежда да раздвижи схванатите мускули.
— Де да имах. Единствено извадих късмет с информацията кой е собственик на „Императрица майка“ — китайска компания, наречена „Летящият дракон“ с шеф шанхайски бизнесмен на име Юй Юнфу, който може би е мъртъв. Само че истинската декларация я нямаше в неговите сейфове.
Разказа на шефа си за развитието на събитията: срещата с финансиста Чжао Янцзъ, дадените от него сведения и посещението си в имението на Юнфу.
— Естествено, налагаше се да отида и там. Разговарях със съпругата му. Може би ми изигра номер, може би не. Тя е актриса, при това чудесна. И все пак интуицията ми казва, че думите и чувствата й бяха реални. Някой е притиснал мъжа й да се самоубие, за да отклони вниманието от истинските играчи. Мисля си, че в този някой е и декларацията.
Отсреща Клайн здраво запухтя с лулата.
— Онези ни предхождат в играта поне с няколко хода. Още от началото е така.
— Убиха и помощника ми.
— За преводача говориш, нали? Не го познавам лично, но това не подобрява нещата. Човек така и не свиква със смъртта, полковник.
— Така е — стисна зъби Смит.
Настъпи кратка пауза, сетне Клайн запита:
— Опиши нападението в имението. Защо смяташ, че не е било капан още от началото?
— Нямах такова усещане. Допускам, че са ме наблюдавали и внезапно са решили да се намесят — в мига, когато съпругата избяга с колата. От начина им на действие правя заключението, че не са очаквали да заварят предната врата отключена.
— Тези момчета от сигурността ли бяха?
— Не мисля. Онези от ДОБ са нагли, действат прекалено открито и правят грешки. А тези работят като убийци на частна служба.
— Убийци, които принуждават Юнфу да се самоубие и му открадват декларацията ли?
— Ако е така, тогава нямаше да се връщат отново в имението. Едно име: Фен Дун. Говори ли ти нещо?
Клайн не го бе чувал, тогава Смит описа поредните сблъсъци с червенокосия.
— Веднага ще го проверим оттук.
Клайн отново замълча и Смит си го представи — седнал в малкия офис в яхтклуба край Анакостия, дълбоко замислен, залапал лулата. След малко Фред заговори пак:
— Значи сега главната ни връзка е мъртва, документът липсва. Къде стоим тогава, полковник? Ето една възможност: прибираш се и правим нов опит, от друг ъгъл, с други средства. Е?
— Вие там опитвайте, но аз все още не съм готов да се откажа. Остават няколко възможности. Надявам се да попадна по следите на убийците. Сетне ще потърся онзи, който твърди, че е баща на президента.
— Нещо друго?
— О, да, достатъчно важно: „Летящият дракон“ има партньор в начинанието с „Императрица майка“ — белгийско акционерно дружество на име „Донк & Лапиер“ с офис в Хонконг. Би било логично и те да имат копие от истинската декларация.
— Добра идея. Прескочи до Хонконг. Аз ще изпратя хора в Белгия. Къде е центърът на дружеството?
— В Антверпен. Значи в Багдад нашите удариха на камък, а?
— Точно така. Уреждам в Басра работата да поеме по-надежден човек.
— Добре. Значи трябва отново да се извиня на доктор Лян и да гоня първия самолет…
В същия миг, макар и едвам, дочу чукане по вратата и рече:
— Почакай…
Извади беретата и излезе от банята.
— Кой е?
— Румсървис, сър.
— Не съм поръчвал нищо.
— Вие сте г-н Джон Смит, нали? Раци със сос, бира? Направо от ресторант, „Драгън-Финикс“?
Раци, сосове и прочие деликатеси, въпросният ресторант бе в хотела, вярно, но това не променяше факта, че изобщо не бе поръчвал нищо. Прошепна в слушалката, че ще държи връзка.
— Какво става? — разтревожи се Клайн. — Проблеми ли имаш?
— Предай на Потъс каквото ти казах. Май че наистина ще трябва да прибегна до зъболекарските услуги — високо отвърна Смит и прекъснал връзката, прибра телефона.
Сетне, прикрил беретата с тяло, открехна вратата.
Отвън стоеше само един служител в бяло келнерско сако, а до него бе количката за сервиране, блюдата върху нея бяха покрити с бели салфетки. Изпод тях ухаеше повече от приятно. Смит внимателно огледа човека, но му бе абсолютно непознат: нисък, набит, под добре ушитото сако изпъкват отлични мускули, жилите на врата му издути като въжета. От цялото му тяло се излъчва напрежение и целенасоченост, прилича на навита до скъсване пружина. Цвят на кожата — доста тъмен за чист китаец, продълговато лице, дълбоко нарязано от бръчки, макар че човекът едва ли бе по-възрастен от 40 години, може би и по-млад. Фини, елегантни мустачки. Който и какъвто да е, съвсем не прилича на обикновен, типичен китаец, реши Смит вътрешно.