Преди да бе отворил вратата достатъчно, мъжът почти силом набута количката в стаята.
— Добър вечер, сър — рече високо на английски с възгруб и типично кантонски акцент.
В същото време по коридора отвън мина усмихната двойка — хванали се влюбено за ръцете млади хора.
— Кой си ти? — попита Смит.
Мъжът ловко ритна вратата зад себе си и я затвори. Сетне видя вече насочената в гърдите му берета, но не даде признаци да е притеснен или уплашен.
— Нямате никакъв проблем, полковник — заговори отново и очите му блеснаха особено.
Сега не долови и следа от предишния акцент, речта и произношението бяха на добре образован англичанин.
— Ако обичате, облечете ги — рече той и ловко измъкна изпод количката дрехи. — Побързайте, моля ви, долу едни хора вече ви търсят. За подробни обяснения време нямам.
Смит хвана вързопа с едната ръка, но другата — с беретата — си остана все така насочена в стомаха на новодошлия.
— Кой, по дяволите, си ти и кои са онези „хора“?
— Хората са от Дирекция обществена безопасност, аз съм Ашгар Махмут, иначе съм Син Бао от Китайската народна република. Същият, от когото Мондрагон научи за възрастния мъж в полевия затвор.
Глава десета
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Завърнали се в сградата на Пентагона, заместник-министърът Кот и генерал Гереро продължиха да обсъждат още известно време темите на заседанието. Не след много се разделиха и всеки пое към кабинета си.
Кот обаче първо надникна в мъжката тоалетна. Оказа се празна. Тогава побърза да се заключи в една от кабинките, седна на седалката, извади клетъчния телефон. Набра номер и зачака, докато мрежата прехвърляше сигналите през сложния електронен лабиринт. След малко чу енергичен глас:
— Е?
— Смятам, че потръгна. Президентът се колебае.
— Нетипично за нашия лидер, а? Какво точно става?
— Знаеш му нрава, упорит като булдог. Само че почти не участва в дискусията. Стантън се развихри, обаче соло. Е, като не смятаме Броуз и Ода, разбира се. Но това го очаквахме.
— Опиши по-подробно.
Кот предаде главните гледни точки, изразени на заседанието.
— Никой не знае защо президентът е толкова загрижен, тъжен, някак си несигурен. Може би Броуз е в течение на игрите. На няколко пъти многозначително се споглеждаха.
Отсреща се изсмяха горчиво.
— О, стопроцентово вярвам, че е било така. Само че с теб трябва да поговорим доста по-подробно.
— Разбира се, когато кажеш. Да се разберем кога да ти се обадя?
— О, не. Не така. Налага се да говорим на четири очи, на живо. Нещата са много важни.
Кот се замисли.
— Аз и без това трябва да инспектирам азиатските ни бази.
— Точно така. Ще те чакам — рече гласът и прекъсна линията.
Кот прибра телефона, пусна водата и излезе.
Президентът отдавна имаше усещането, че Фред Клайн работи в постоянна, безкрайна нощ. И сега пердетата на офиса в яхтклуба бяха спуснати, макар че бе късна утрин и навън грееше приятно слънчице, от пристаните долитаха всевъзможни звуци, пърпореха двигатели, откъм реката звучеше птичи крясък. Кастила седна срещу Клайн, а той се облегна на стола, извън пряката светлина на настолната лампа.
Шефът на Приют едно изброи основните пунктове в доклада на Джон Смит.
— Може да се наложи светкавично да го извеждаме от Китай — замислено заключи Клайн, описвайки обстоятелствата, при които бе завършил разговорът им с двете кодови думи: Потъс — президентът, зъболекарски услуги — бързо ексфилтриране.
— О, в никакъв случай не бива да губим и Смит — загрижено коментира Кастила. — Още по-лошо, че все така не разполагаме с декларацията, дори не знаем у кого е тя сега.
— Смит допуска, че копие може да има и белгийското акционерно дружество.
— Може ли?
— В Китай наши хора вече са по следите на нападателите на Смит, в Ирак търсим второто копие на документа. Ще завъртим колелото и в Антверпен с надежда третото пък да е там. И ако не намерим нищо в Шанхай, Басра или Антверпен, тогава остава само Хонконг.