Ашгар Махмут не бе китайско име, още по-малко бяха китайски очите и тъмната кожа. Използваше множествено число — „ние“, „наши“. Може би са някаква нелегална дисидентска група? Явно, че го бяха следили, съответно не е било трудно да го засекат в хотела… нито пък бе далече от логиката хора на ДОБ да са тръгнали да го търсят. В следващия миг взе решение — свали си костюма и бързо навлече донесените от посетителя дрехи — стар, типично син китайски костюм от Маово време, войнишка шапка, пастелно синя риза с позацапана яка и сандали.
— Вземете само най-ценното — предупреди Махмут и забута количката обратно към вратата.
Смит прибра беретата в джоба, взе раницата. Излязоха в коридора. За щастие бе съвсем пуст. Махмут бързо закрачи към сервизния асансьор, който бе встрани от тези за гостите, бутайки пред себе си количката. Кабинката се оказа на етажа.
— Извадихме малко късмет — коментира Махмут и двамата влязоха.
Още вратата не се бе затворила докрай, когато чуха на етажа да пристига асансьор. Отвори се със съсък, неколцина изтичаха на етажа. Сервизният асансьор потегли, но Смит ясно чу резките заповеди и блъскането по нечия врата. Май беше неговата.
— Ето ги и онези, за които ви предупредих — многозначително кимна Махмут.
Смит кимна в знак на съгласие и си каза, че е бил просто на ръба на пропастта. И сега не беше много по-различно. Колко ли време ще отнеме, докато им подушат дирите и ги подгонят?
Махмут спря на първия етаж, избута количката.
— Оттук има изход към кухнята — обади се Смит.
— Аха, днес минахте оттам с онзи, младия китаец. Кой е той? И къде е сега?
— Преводач ми беше — отвърна американецът. — Убиха го.
Другият поклати глава с ирония.
— Вие носите „късмет“, полковник. Май с вас ще трябва да внимавам двойно. Кой го уби?
— Подозирам, че човек на име Фен Дун или някой от неговите хора.
— Не го познавам — рече Махмут и забърза към кухните.
Изоставиха количката на подходящо място и се насочиха към служебния изход. На тъмната алея отвън се спряха за миг — отляво бе голямата улица, отдясно малка уличка, минаваща зад гърба на хотела.
— Тук някъде ли е ландроувърът? — попита Смит.
— Глупости! Да не съм луд.
Сега чуха крясъци, идваха отзад, от самия хотел. Хората от сигурността не са чак такива глупаци, рече си Смит.
— Хайде! — прошепна Махмут и полетя като газела.
Смит хукна подире му, някъде отдясно долетяха други викове. Опитваха се да им отрежат пътя. Махмут сви рязко вляво, поведе американеца по лабиринт от тесни алеи. Смит бързо загуби посоките, усети само, че Бунд и реката остават зад гърба им. Влизаха и излизаха от тесните улички, бързи като хрътки, Махмут водеше, поддържайки темпото на спортен спринтьор. Задъхан здраво и изпотен още повече, Смит се опитваше да не изостава. Прескачаха храсти и плетове, скамейки и бордюри, пресякоха и по-голяма улица, където с мъка избягнаха пешеходците и десетките колоездачи. Пробягаха през някаква строителна площадка, сред разпръснати материали и греди, излязоха на друга улица, където и вляво, и вдясно имаше автомобили — в движение, но и паркирани. Как успяха да минат непокътнати, и самите те не разбраха.
Здраво задъхани, профучаха през място, където усетиха миризма на готвено, сетне воня на застояли боклуци, някъде трещеше музика, набутаха се в простряно на въжета безкрайно пране, което рязко смали скоростта им и ги забави. Минаха покрай поредица гаражи, пред които горяха огньове, после отново полетяха по нова улица: тук, освен велосипедисти, имаше и мотоциклети. Вече не усещаха почти нищо, освен собствените си горящи от задух гърди. През цялото време по петите си чуваха викове и топуркане на бягащи хора — понякога по-близо, но и по-надалеч. Като кошмарен сън, от който излизане няма…
На два пъти рязко променяха посоките, дори се върнаха назад, защото отпред се явяваха нови и нови преследвачи. Изглежда, гонитбата бе вече координирано, ръководено с радиовръзка усилие с участието на много хора. По едно време току пред тях със злокобно скърцане на гуми закова кола, но двамата успяха да влязат във входа на жилищна сграда, а за късмет тя имаше и заден изход.
Преследвачите не се отказваха, примката постепенно и здраво се затягаше. Нямаха нито време, нито възможност да разменят дори и дума, та камо ли да поспрат да починат дори и за секунди. Смит отдавна не знаеше къде се намират, бе сигурен само в едно — че е бягал като луд километри наред. Всички мускули го боляха, белите дробове свистяха и умоляваха за малко отдих. В стар Шанхай ли се бяха озовали, или някъде около Френската концесия? Изведнъж съвсем неочаквано излязоха на познатата на Смит „Нанцзин Дун“. Улицата бе буквално задръстена с пазаруващи или тръгнали да се почерпят хора, стотици туристи и неотклонно вървящите подир тях джебчии, продавачи и леки жени, появили се в изобилие след като „свободните пазари и инициативи“ бяха станали цел номер едно на социализма.