— Към метрото! Хайде! — успя да подвикне Махмут тук и показа с ръка посоката.
Добре че имаше предварително купени билети, та успяха да влязат. Затопуркаха с последни сили надолу по стълбите към добре осветен перон под голям надпис „Хъ Нан Лу“, където в очакване на влака стояха сравнително малко хора. Облени в пот, с неспокойно играещи очи, задъхани, двамата се дръпнаха встрани и бързо потърсиха с поглед възможните входове и изходи. За щастие влакът не закъсня, качиха се, без да гледат в каква посока отива.
Смит въздъхна с облекчение и огледа почти празния вагон.
— Добра работа свърши — рече с бегла усмивка. — Само че от теб гид няма да стане, не оставяш човека поне да зърне забележителностите.
Махмут го изгледа мрачно и избърса потта от чело. Изведнъж се ухили и в очите му заиграха весели искрици.
— Очевидно, полковник, не разбирате за какво става дума — отвърна той все така на „вие“.
Смит не бе привикнал с толкова точен, неподправено британски акцент и с интерес погледна човека още веднъж. Определено не бе китаец.
— Аз туристите си ги подбирам, търся по-специални хора. Най-вече привикнали на физическо натоварване. А и друго — човек тук трябва да има разрешително. Пък на мен то просто ми е противопоказано.
— Защо?
— Защото трябва да ида да го извадя в полицията. А техните хора обичайно ме търсят или гонят, както и днес.
— Значи често се получават такива сценки, а?
— Откъде иначе ще съм в така блестяща атлетична форма? Вярно, в Китай живеем, но аз пък си имам навика да плямпам доста свободно на тема партия, правителство и малцинства. Затова и не ме обичат особено онези, дето вършат мръсната работа на боклуците начело на властта.
Влакът се движеше достатъчно бързо, вагонът бе чист и удобен. На следващата спирка Махмут подаде нос навън и бързо огледа перона, сетне се дръпна навътре и загрижено поклати глава.
— Лошо, а?
— Градската полиция е завардила изходите, което ми говори, че ДОБ знае къде сме.
— Но откъде ще знаят посоката?
— Не я знаят. Ако беше така, досега на пероните щяхме да видим агентите с костюмите. Оставили са първо полицията да ни засече, сетне ще ни заковат.
— Хм, кофти работа.
— Така си е — усмихна се невесело Махмут. — Но имаме мъничко преимущество. На ченгетата е наредено да не ни задържат — тази работа искат да си я свършат органите сами.
Влакът отново потегли. Махмут изчака да минат две спирки и тогава заговори отново:
— Следващата спирка е „Храм Цзин Ан“. Там слизаме. Онези наскоро не са ме виждали отблизо в подобни дрехи, може и да се размина. Вас вероятно няма да ви спрат, поне не и в метрото, но не мога да го гарантирам със сигурност. Ще ви покажа по кой изход да хванете и ще вървя непосредствено след вас. Смесваме се с колкото хора има и излизаме спокойно. Ако ви забележат… е, ще ги ударим заедно.
— А после?
— После пак ще бягаме.
— Чудесно — засмя се Смит. — Просто нямам търпение отново да хукна.
Доволен от отговора, Махмут се ухили тънко и под черните мустачки се показаха равни бели зъби. Влакът влезе в следващата спирка, забави ход и бавно спря. Махмут надникна през прозореца.
— Тръгвайте с другите, вляво и към по-далечния край на перона. По пътя натам има три изхода. Хванете предпоследния.
В същия миг се отвориха вратите на вагона.
— Разбрах — рече Смит и слезе заедно с други пътници.
Последва указанията, тръгна вляво, а за късмет натам се насочиха повечето слезли хора. Предпоследния изход избраха поне половината от тях. Американецът остана плътно в неголямата групичка, вървеше с наведена глава, страхуваше се да се извърне, но вярваше, че Махмут го следва.
На изхода двама шанхайски униформени полицаи внимателно заглеждаха минаващите. Погледът на първия се плъзна по лицето на Смит и мина на следващия излизащ, но вторият полицай го фиксира с интерес, макар че запази мълчание.