— Воювали сме под мъдрото ръководство на Великия хан, с легендарния Тимур. Били сме господари на Кашгария и легендарния Път на коприната, за който с такъв ентусиазъм дърдори Марко Поло по време на визитата си при ханския правнук. Същият, който по онова време вече победоносно завладява Китай, като здравата натупва високомерните китайчета.
Махмут замълча, допи си бирата и след малко продължи с променен глас:
— Днес ние сме робите, дори по-лошо и от роби. Китайците ни принуждават да носим техни имена, да говорим техния език, да се държим както тях самите. Затварят ни училищата, забраняват ни да учим децата си на нашия език. Изпращат милиони да се заселват в нашите градове, да ни изместват от тях, да рушат нашите обичаи и традиции, прогонват ни от нашите стопанства и ферми, натикват ни в пустинята и в казахските степи. Всячески се опитват да ни унищожат като нация. Ние сме мюсюлмани, но ни пречат да свещенослужим, да се кланяме на Аллаха, рушат историческите ни джамии. Систематично задушават литературата и езика ни. Баща ми е китаец, успял да замае главата на майка ми с парите, положението и образованието си. Но сетне, когато тя отказала да загърби исляма, да отглежда и възпитава мен и сестра ми като китайци и да напусне Кашгария, за да се пресели с него в долината на Яндзъ, той ни изоставил.
— Сигурно ви е било тежко…
— Адски ужасно беше, да говоря истината — Махмут се изправи отново и се запъти към хладилника, откъдето извади още бира, но първо погледна Смит въпросително.
Американецът кимна и на масата Махмут донесе още две бири.
— А откъде ти е блестящото британско произношение?
— Изпратиха ме да уча в Англия. Дядо ми по майчина линия смяташе, че получил добро западно образование човек може да бъде много полезен на своя народ. Откакто се върнах, арестуват ли ме за пореден път, нашите много се притесняват.
— Значи в Лондон си учил?
— О, да. Отначало в частни училища, сетне завърших Лондонския икономически факултет… само че образованието ми тук е кажи-речи безполезно…
Махмут донесе още гореща храна от микровълновата печка, а Смит подхвърли:
— Подготвяли са бъдещи ръководители, веднъж щом се освободите. Затова си ценен кадър. Предполагам, че не си единственият изпратен да учи в чужбина?
— Разбира се, че не съм единственият. Няколко десетки хора, включително и сестра ми, са учили зад граница.
— Светът знае ли истината за вас — уйгурите? А в ООН наясно ли са?
Ашгар насипа още ядене в чинията си — вряла яхния от овнешки късчета, нарязани на ситно лук, чушки, моркови, домати, ряпа и различни силно ухаещи подправки. Смит последва примера му с охота. От друго затоплено блюдо си взеха пържен ориз с моркови и лук. В неголяма чинийка имаше тъмнокафяв сос, където Ашгар постоянно топеше овнешкото и отрязаните от затоплени хлебчета филийки.
Смит умело подражаваше начина му на ядене и одобрително кимаше с глава. Храната бе доволно вкусна.
— ООН ли? — запита Махмут с пълна уста. — О, да, разбира се, че знаят. Но ние не притежаваме официален статут, докато Китай от време на време получава бюрократични укори и има само дребни неприятности. Ние си искаме земята, за да я обработваме и засяваме, да служи за пасбища на добитъка ни, Докато Китай я иска по други причини — много е богата на полезни изкопаеми — руди, въглища, петрол, газ. Харесва ли ви овнешкото?
— Истинска вкуснотия. А този хляб как го наричате?
— Нан.
— А ориза?
Ашгар се засмя. Прекалено често и весело се смее за човек с толкова тежки национални проблеми, помисли Смит.
— Наричаме го „ориз за ядене с ръце“. Така си е отколе, за всички централноазиатски народи. Тръгнали сме да воюваме на запад, защото сме били бедни, търсили сме по-добра земя, повече възможности. Нашите хора са си свирепи по характер, а пък сме имали велики водачи. Но минали векове и големите ни империи започнали да западат — карали сме се помежду си за дребнави неща. Появили се дребни вождове с още по-дребни души и владения, те ламтели за чуждо, за големи неща, а мозъците им били прекалено малки. И ето, някъде през XVIII век съдбата се обърнала против нас и оттогава все си е така настроена. Против нашия народ.
Погледна Смит над ръба на чашата и наблегна на последните думи:
— Запомнете това, г-н американецо.
Джон кимна с глава. Ашгар отново отпи.
— Първо оттук минали руснаците, жадно, алчно загледани към Индия, но пък поне били готови да ни използват като съюзници. Сетне се появили китайците, а те незабавно харесали земите ни и ги нарекли свои. Да не пропусна британците, които защитавали „своята“ Индия. Именно те нарекли всичко това „Голямата игра“, и ето ви и вас — янките — днес, вървите право по техните стъпки. И като помислим малко, всъщност каква е разликата между тях и вас? Че днес не командват британците, а янките.