— Ами вие, уйгурите? Вие какво сте свършили?
— А, ето, дойдохме си на въпроса. На най-важния при това. Ние — уйгурите — си искаме обратно страната. Или, тъй като не сме имали „страна“ в европейския смисъл на думата, а само нация, днес си искаме земята.
— Значи вече говорим за съпротива. Нелегална съпротива.
— Може и така да се каже. Не сме много на брой в момента, но всеки ден се умножаваме в Синдзян, отвъд границата в Казахстан, а и на други места. Засега сме само съпротива, дребна сила, уви. Тук засада, там — саботаж, изобщо разбойнически действия, защото иначе няма как. Хапем китайците за глезените. Те твърдят, че не сме повече от 7–8 милиона, ние настояваме, че сме 30 милиона души. Но дори и 30 милиона с търнокопи и коне не могат се опря на един милиард с танкове, нали? И въпреки всичко знаем, че трябва да се борим, и го правим. Е, ако не друго, то си ни е в природата и характера. В крайна сметка ни обявиха за „автономен район“. В големия световен контекст този термин е, разбира се, само една безсмислица, но пък подсказва нещо друго — че сме събудили в китайците съмнения и опасения.
Джон си взе още храна.
— Именно затова сте съобщили на Мондрагон за стареца, който твърди, че президентът му е баща, нали?
Ашгар кимна.
— Да, така си е. Обаче кой може да каже със сигурност, че неговите твърдения са неверни? А в края на краищата той безсъмнено е американски гражданин, незаконно държан в тъмница от китайците близо 50 години. Надяваме се този факт да заговори красноречиво за това как в Китай се потъпкват човешките права, как систематично се унищожават малцинствата, особено онези, които нямат китайска кръв. Защото ние сме доста по-сродни с Кабул или Делхи, отколкото с Пекин.
— Особено ако пък наистина е баща на президента.
— Ами да — усмихна се Ашгар и зъбите му блеснаха.
Джон налапа последната хапка и посегна към бирата.
— Добре, разкажи ми за стареца. Къде го държат?
— В лагер недалеч от Дацзу. Някъде на около 70 мили североизточно от Чунцин.
— Опиши затвора.
— Прилича на голяма ферма с доста постройки и бараки. Там предимно „превъзпитават“ политически затворници, дребни престъпници и възрастни хора, считани за нерискови от гледна точка възможности за бягство.
— Каква степен на сигурност? Вероятно ниска?
— Ами, да, спрямо местните разбирания, доста ниска. Обектът е здраво ограден и добре пазен, но обитателите не са в килии, а в казармени помещения и бараки. Връзки с външния свят не са позволени, посетители се допускат само по изключение. Старият господин, който твърди, че е Дейвид Тейър, се ползва с известни привилегии. В стаята си е само с един човек, разрешено му е да чете книги, вестници, дават му по-добра храна. Но с това се свършва и благоволението спрямо него.
— Как успяхте да научите за съдбата му?
— Както вече ви казах, повечето затворници са политически. Някои от тях са уйгури, а и наши активисти. Създадена е цяла система за разпространяване на информация в двете посоки — отвън и за навън. Така Тейър отдавна е осведомен за подготвяното споразумение за човешките права, знае за нашите антикитайски настроения, познава възможностите за препредаване на информация и затова им е разказал за себе си.
— Какво още знаете за него и твърденията му? — кимна Смит.
— Не много. Нашите разказват, че не общува много със странични хора, говори внимателно, избягва да обсъжда миналото си. Защото иначе може да си навлече големи неприятности. От малкото, което е споделил с наши хора, става ясно, че непрекъснато е бил местен от един в друг затвор — ту с повишени мерки за сигурност, ту с по-либерална дисциплина — в зависимост от борбите за власт в Пекин и идеологическите завои. Лично на мен ми се струва, че главната цел е била да го държат скрит и в изолация.
Напълно логично, при първа възможност трябва да стигне до ушите на Фред Клайн — каза си Смит. Ще докладва евентуално при излизането от Китай. То обаче бе в момента главният му проблем. Незнанието на езика силно му ограничава възможностите, без чужда помощ напускането на страната се свежда до обичайните строго официални канали за чужденци — международните летища, малкият брой пътнически кораби и още по-малкият брой движещи се по международни маршрути влакове. А него ДОБ го търси под дърво и камък, стопроцентово го дирят и онези тайнствени убийци, изпълнители на нечия поръчка, а това означава, че всички изходи ще бъдат стриктно контролирани.