— Вярно е — поукроти се Вей, но съмнението остана в очите му. — Я кажи, много ли е печен този американец? И как успя да избяга?
— Добре е подготвен, но не чак и толкова, че да се докопа до декларацията. Иначе извади късмет, оказаха му и помощ.
— Кой?
— Първо един преводач и агент на ЦРУ, вече покойник. По-късно му помогна нелегална група уйгури. Те го отведоха на мястото, откъдето го измъкнаха неговите хора. А онези тъпанари от полицията така и нищо не загряха. Само се хилеха и подиграваха уйгурите, които ги изиграха под самия им нос. При това ги пропуснаха да минат граничната зона. Същински безмозъчници.
— Можеш ли да разпознаеш уйгурите?
— Не бяхме достатъчно близо, че да ги огледам добре, но са хора стопроцентово опитни — познават града и околностите, изобщо обстановката им е ясна. А сетне се появиха американските специални части — тюлените — и им помогнаха да се измъкнат.
Вей Гаофан кимна, информацията му хареса.
— Подводничари, а? Това значи, че янките са достатъчно загрижени, дори готови да рискуват международен инцидент и скандал. Значи засега ние печелим. Ти си свършил добра работа.
Фен Дун кимна с глава учтиво, приемайки комплимента. Но вътрешно кипеше — с него се бяха отнесли зле, с неуважение, стоеше прав, не му предложиха чай. В същото време знаеше, че ще дойде мигът, когато ще си получи заслуженото. И хонорара, и други изгоди. Когато Вей Гаофан заеме съответния пост и заиграе още по-важна роля в съдбата на Китай.
— А декларацията унищожена ли е? — продължи Вей.
— Изгорена е.
— Сигурен ли си?
— Бях там, при Юй Юнфу, когато той я изгори, взе си пистолета и тръгна. Аз след него.
— Полицията не е откривала никакво тяло.
— Няма и да го намерят.
— Но ти присъства на самоубийството? Видя с очите си, че се застреля?
— Нали затова тръгнах след него. Трупът му падна в Яндзъ. Той сам си бе решил така.
Гаофан се усмихна отново.
— Значи ние няма за какво да се тревожим. Американците да му мислят. Е, Фен, ще пийнеш ли чашка чай?
Част втора
Глава четиринайсета
Индийски океан
Някъде сред необятната сива морска шир мощната фрегата „Джон Кроу“ с достатъчно управляеми ракети на борда безшумно пореше вълните, следвайки определения курс. Общо взето, океанът бе кротък, духаха леки югоизточни ветрове, водата бе сравнително послушна. Далече на изток зад кораба зората вече напираше, но на запад нощта бе все още пълноправен господар — намусен, всемогъщ. Радарните оператори бяха прихванали целта — „Императрица майка“ — преди цял час, но в нощта и за невъоръженото око тя все още си бе невидима.
На мостика на фрегатата капитан трети ранг Джеймс С. Червенко продължаваше да оглежда чернеещия хоризонт с бинокъла, но така и не виждаше нищо. Бе мъж едър, квадратен, мускулест, с обветрено, червендалесто лице и постоянно присвити от дългогодишна морска служба очи. Без да се обръща, запита помощника си, капитан първи ранг Франк Биенас:
— Има ли придружители, а, Франк? Други съдове в района? Наоколо?
— Индикации за това няма нито на радара, нито на сонара — кратко докладва Биенас.
Снажен, с гъвкава боксьорска фигура, помощникът бе млад, интелигентен, привлекателен. Жените си падаха по него.
— Добре. Щом стане достатъчно светло, изостанете и го следете само на радара. Аз отивам в каютата.
— Слушам, сър.
Капитанът напусна мостика и слезе по тясната стълба. Адмирал Броуз му бе дал достатъчно ясни, категорични указания: мисията е извънредно важна, внимавайте! Но нямаше нужда да му го напомнят — било адмирал, било някой друг — Червенко бе моряк опитен, с достатъчно стаж, пък и помнеше инцидента с „Инхъ“. Отлично разбираше днешната ситуация: в новия свят Китай е значително по-могъща и влиятелна държава, значи обстановката става още по-опасна. В същото време абсолютно не бива да се разрешава на Ирак да създава нови поколения биологични и химически оръжия.
Прибрал се в капитанската каюта, Червенко незабавно установи връзка с адмирал Броуз, прескачайки специалните институции и главния щаб на флота.
— Капитан трети ранг Червенко докладва, сър: фрегатата „Кроу“ е в нужната позиция.
— Добра работа, капитане — изръмжа адмиралският глас.