Джон Смит или по-точно майор Кенет Сен Жермен, доктор по биологическите науки с висока научна титла, бе пристигнал със самолет в Хонконг. Бе кацнал на международното летище на остров Лантау само преди два часа, минал през митницата и взел експресен летищен транспорт за хотел „Шангри-ла“. Носеше перука с дълга руса коса, за да прилича на застаряващото хипи и знатен микробиолог Кен. В стаята не загуби никакво време. Уточни местонахождението на фирмата „Донк & Лапиер“, набута перуката в джоба, облече нов костюм от подходящ за климата плат и излезе.
Отвън бе страхотна жега. Градът пъшкаше под тежък влажен килим, примесен с горещ въздух. Нещо необичайно за средата на септември. Атмосферата съдържаше и добра мяра дизелови изпарения, влажна сол, вонята на най-разнообразни пържени меса и риба. По улиците се движеха огромни вълни хора, автомобили, автобуси, и то при всички случаи в много по-големи количества от тези в Шанхай. Насочи се към морската гара Стар Фери, като се буташе в хората, избягваше неволните удари и чуждите лакти, залиташе и ругаеше под нос. Така стигна до уличния телефон.
Сега обаче бързо потегли оттам, като се смеси с множеството около пристанището. С поглед потърси подходящо заведение за хранене с аламинути, откъдето да наблюдава телефонния автомат. Е, в това отношение имаше поне едно преимущество: в Хонконг ежедневно се намират хиляди говорещи американски английски чужденци, които си приличат ужасно много един на друг, поне за китайците.
Бе изял малка част от поръчаното ястие, когато долетяха два черни автомобила и спряха на известно разстояние от будката. От недалечното заведение му се стори, че са мерцедеси. От тях излязоха шестима в костюми, до един китайци, и се развърнаха ветрилообразно, след което закрачиха към автомата, внимателно оглеждайки хората около него. На пръв поглед оръжие не носеха, но саката им бяха закопчани, а на съответните места — подозрително издути. Смит интуитивно усещаше излъчващата се от тях заплаха и трептящото във въздуха напрежение.
Нито са от органите на сигурността, още по-малко са полицаи, бе първата му мисъл. Съвсем друго нещо.
Засега не поглеждаха към малката гостилница, само че нямаше нужда да си подлага късмета на изпитание, знаеше го отлично. При това бе получил нужната информация — реакцията бе точно такава, каквато бе очаквал.
Изхвърли останалите в блюдото мазни скариди в съда за боклук и внимателно пое в обратната посока — към гарата. Следващият фериботен курс за остров Хонконг бе след три минути. Купи си билет.
Качи се на борда и се отправи към носа. Прехвърляше епизода в ума си, повтаряше си чертите на шестимата, стараеше се да запомни лицата им. Дали не бяха хора на Фен Дун?
Нищо чудно да са негови маши, доста неща в поведението им бяха доволно познати. Досети се, че трябва да играе ролята на турист, и любопитно се огледа. Гледката в протока бе поразително красива. Джон бе чувал за тези природни хубости, бе гледал и снимки — но ефектът на живо бе съвсем друго нещо. Само отпред панорамата бе неописуемо прекрасна и трудна за възприемане — капацитетът на човешките очи е просто недостатъчен да обхване всичко — десетките кораби, лодки, баржи, яхти, сини сампани, живописно раздвижени като детски играчки по лазурната водна повърхност. Встрани изпъкваха доковете със закотвени кораби, наобиколилите острова крайбрежни сгради. Сред тях се извисяваха небостъргачи с най-различна височина, струпани като готови за нападение исполини, закичени в гърдите с многоцветни символи и неонови надписи. А най-отзад бяха планините, допрели в небесата забулени в облаци върхове. Грамади, излъчващи титанично спокойствие, тържествени, вечни. На изток над водата пък се кипреха островите, същински пирамиди. В най-общи линии картината бе огромна, смайваща както в Ню Йорк, очарователна.
Фериботът потегли и цялата тази картина като че затича насреща му — е, този ефект бе повече от поразяващ. Затаи дъх и по стар навик се огледа. И незабавно забеляза двама от онези шестимата! С ръце, напъхани под саката, замръзнали погледи, движеха се бавно през тълпата право към него.
Глава шестнайсета
Манила, Филипините
Новият модел на транспортния С-130 кацна на международното летище точно в 14,00 часа под синьо като стъкло небе и прегарящо слънце. Придвижи се към отдалечен хангар стоянка, на достатъчно голямо разстояние от комерсиалните терминали, където го очакваха два военни автомобила — щабна кола в защитни цветове и брониран джип от типа хъмви.