Хангарните врати плавно се затвориха, стълбичката меко се спусна. От колата изскочи униформен шофьор, заобиколи я тичешком и отвори задната врата точно срещу самолетния изход.
По стълбичката с гъвкава походка слезе заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот, изисканите черти на лицето му скрити зад големи черни очила, а след него сръчно се изнизаха четирима помощници. Кот пристъпи към колата, а шофьорът застана мирно и отдаде чест. Елегантен както винаги в прекрасно ушит по поръчка двуреден костюм с жилетка, Кот вежливо кимна с глава и се настани в автомобила. След него, но в хъмвито, бързо се накачиха и придружителите.
В щабната кола вече имаше друг човек. В униформа, на пагоните по една-единствена сребриста звезда. Бригаден генерал. Седнал до задния прозорец от отсрещната страна, запалил дебела ароматна пура, генерал Еманюъл Роуз, наричан още Мани, любезно запита:
— Дразни ли ви димът, г-н министър?
— Не и ако ви помага за мисленето, генерале — отвърна Кот и отвори прозореца.
Колата потегли, след нея и хъмвито. Излязоха през странична врата в хангара и веднага ги лъхна жаркото манилско слънце.
— В дадения случай по-скоро ми подпомага търпението — учтиво отвърна Роуз и пусна две кълба дим, докато гумите меко пърпореха по горещия асфалт. — Но на онези хора вие просто няма да им повярвате.
— Разбира се, че ще им повярвам. Нали работя във Вашингтон, федерален окръг Колумбия.
Кот се загледа през прозореца към палмите и буйната тропическа растителност. Горещият въздух изобщо не му пречеше. В далечината се мяркаха още мангови дървета, мирта и хибискус, в небето над тях се виеше рояк птици в ярка, многоцветна окраска. Над асфалта играеше синкава мараня. Тук бе поне с десет градуса по-горещо, отколкото във Вашингтон. Жега, влага, плодородие.
— Добре го казахте.
— Как смятате? Пленникът от Ал-Сайед истински ли е? Бил известен лидер на ислямистките партизани от Минданао? Вярно ли е — това питам?
— Така изглежда.
— Е, защо? Какво искат те? Да го използват и да си припишат всички заслуги ли?
— Хм, сигурно. И тези, които се въздържат да го разпнат с пирони за стената и да го одерат жив, а и онези, които не желаят да сключат бърза сделка и да го пуснат по живо, по здраво, за да си трае относно техните дела.
— Вие държахте да присъствате на всички разпити, нали? — попита Кот.
Генерал Роуз кимна, сви устни, челюстите му се свиха, като на готов да избухне в ярост човек.
— Точно така. Откажат ли да изпълняват нашите искания, по дяволите отива и помощта за тях, и техническото обучение, дето им предоставяме. Обаче за да съм стопроцентово сигурен, просто сложих мои хора в охраната.
— Правилно.
Генералът извади пурата от устата и огледа улицата отвън. Не видя нищо обезпокоително, тогава се извърна към Кот.
— Доведохте ли специалисти?
— Разбира се. Експерт по техника на разпитите от ЦРУ и капитан от ВВС, който говори моро — отвърна Кот, без да споменава, че води и личния си готвач. — С тях е и личният ми адютант. Утре ще се включим и ние.
— Хубаво. Само че ще се включите, ако убедите филипинците довечера на вечерята. В смисъл да разрешат.
Кот се усмихна самоуверено.
— Проблем няма да има.
Почти веднага след разговора пристигнаха в просторно, разпростряно на значителна площ извънградско имение. То бе любезно предоставено от правителството в Манила за временна главна квартира на американската военна мисия в страната. Тук заговориха на незначителни, ежедневни теми, заради онези, които може би си правеха труда да подслушват. Генерал Роуз съпроводи Кот до определените за него стаи. Да почине под гальовните струи на климатичната инсталация, че да е свеж за тазвечерната среща и вечеря с манилските политици и военни.
— Е, ще се видим довечера, генерале — протегна ръка на прага Кот.
Роуз я пое и я стисна здраво, но не пропусна да процеди между стисналите пурата зъби:
— Аз съм готов. Само че поспете по-дълго. Почивката ще ви е нужна.
Кот влезе в просторното помещение, в чийто ъгъл приветливо подухваше климатик. Затвори вратата след себе си и изчака пет минути. Сетне я отвори и надникна навън, оглеждайки се в двете посоки на коридора. Нямаше никой.
Клекнала под прозорец на главната сграда отвън, стройна жена в униформа на капитан от американските ВВС притискаше контактен микрофон към стената. Беше същата, която пристигна на борда на транспортния самолет със заместник-министъра на сухопътните сили.