В апартамента звучаха стъпките на Кот. Сетне се чу типичният звук на натискани на телефонна клавиатура бутони, а и повдигането на слушалката.
— Тук съм — рече гласът на Кот. — Да. При всички случаи трябва да съм се върнал до 6 часа следобед. Два часа ли? Добре. Къде? Клуб „Корехидор“ ли каза? Идвам.
Слушалката изщрака, поставена обратно на вилката, изскърца дървен стол, чуха се отдалечаващи се стъпки, след малко на пода тихичко потропнаха свалени обувки, пружините на качествен матрак меко изсъскаха. Кот бе решил да отпочине, преди да отиде на срещата с неизвестния телефонен събеседник. А може би просто си бе полегнал под мрежата против насекоми, с отворени очи, загледан в тавана, по който вероятно лазеха всевъзможни тропически гадинки.
Капитанът с пилотската униформа бе преводачката на заместник-министъра. На закачената за елегантната блуза значка пишеше името й: капитан Ванеса Лим.
Жената прибра микрофона и бавно се отдалечи в градината. Нямаше време да почива и името й не беше Ванеса Лим.
Хонконг
Най-трудната задача за работещ под прикритие агент е да не прави нищо. Джон Смит стоеше на носа на ферибота и се преструваше, че се любува на калейдоскопичната картина наоколо. Макар че космите на врата му бяха положително настръхнали, той не се обръщаше да провери докъде е стигнала движещата се сред хората двойка китайци. Вероятно заглеждаха всяко лице, дрехите, поведението. Най-вече последното. Но нямаше начин да са сигурни как точно изглежда човекът, който се бе обадил в „Донк & Лапиер“. Още по-малка бе вероятността някой от хората на Фен Дун или той самият да знаят със сигурност, че полковник Джон Смит се намира в Хонконг.
Минимална възможност, но все пак възможност. Да, повтори си той, възможно, но малко вероятно. Както веднъж бе казал големият хуморист Деймън Ръниън: „Състезанията невинаги ги печелят бързите, нито пък битките — силните. Но то всъщност важно е как да направиш облога…“ Ами да. Въпрос на шанс.
Смит си остана на мястото, очевидно непринуден, непритесняван от нищо — турист, силно впечатлен от околния пейзаж. С нищо неиздаващ вътрешна тревога или че около него става нещо необичайно. Загледан в екзотичните хубости, не усещащ, че фериботът приближава терминала на острова.
Сетне усети мекия допир на съда в облечения с гуми док, придърпа го група носачи в сини униформи, за да закачи въжетата. Тълпата пътници се люшна към изхода, жадна да стъпи на тази интересна и прелестна земя, а Смит спокойно се смеси с нея. Високо в небето обикаляха чайки, крякаха силно. Пасажерите бяха нетърпеливи да слязат от съда и напираха към изхода и бариерите отвъд. Накрая ги вдигнаха и потокът хора сам понесе Джон към брега. По едно време се осмели да се огледа с безучастен поглед, а онези двамата с костюмите вече ги нямаше.
Манила
Джаспър Кот облече широка синя риза, леко спортно сако, светлокафеникави панталони, мокасини в подобна разцветка. Поседна, спокойно отпуснат, на стол пред климатика, за да се порадва на освежителната въздушна струя. В същото време внимателно зачете доклад на специалните сили относно партизаните в северно Минданао и поредното им светкавично нападение върху армейски гарнизон в района.
Когато някой почука, Кот затвори доклада, отбеляза си страницата и се запъти към вратата. Отвън стоеше сержант от специалните части. Същият, който го бе взел от летището заедно с придружителите.
— Добър ден, сър.
— Чисто ли е, сержант?
— Тъй вярно, сър. Повечето от техните хора ползват следобедната почивка за сън. Нашите имат упражнения по антитерористична подготовка. Колата ви е на страничната порта. Единственият часови е от моите хора.
— Доволен съм от организацията, сержант. Добре свършена работа, дискретна. Благодаря. Ще я запомня.
Сержант Рено се усмихна.
— Всички ние се нуждаем от малко разтуха от време на време, сър.
Кот му се усмихна светски, като мъж на мъж.
— Точно така, давай да вършим работа.
Закрачиха тихо по коридора, сержантът чинно вървеше три крачки след началството. Отвън край портата стоеше същата кола в защитни цветове, двигателят тихо пърпореше. Кот доволно кимна — от опит знаеше: предварително запален двигател привлича значително по-малко внимание, отколкото внезапното стартиране.