Влезе в колата и се настани на задната седалка. Сержантът се качи след него и незабавно потегли. Отегчен от бедните квартали, през които минаваха, Джаспър Кот се облегна, скръсти ръце и се замисли за следобедните си задачи. Бе бивш ръководител на предприятия в областта на частната промишленост с успешна дейност зад гърба си, а последният му пост бе директор на „Ковалски & Кот Инкорпорейтид“ — едър доставчик на лафети и артилерийски части за оръжейните производители в глобален мащаб. Истината бе, че успя да спечели много пари и влияние, при това в значително по-голяма степен, отколкото се досещаха бившите му конкуренти. Предпочиташе богатството му да си остане анонимно, полезно именно в това си качество, а не като самодоволна демонстрация на възможности.
При все това бе човек суетен и много амбициозен в повечето отношения: от дрехите до личните навици, от социалните връзки до бизнес сделките. Още индивидуалист и педант чак до маниакалност; с това си качество бе побеждавал повечето конкуренти. Може би затова не се вписваше достатъчно пълно в днешните по-земни и практични характеристики на екипната дейност. Но пък кой би могъл да разпознае неукротимата му амбиция? Или хладнокръвния му и точен като бръснач подход? С тези си качества — амбиция и хладнокръвие — той почти винаги побеждаваше и победоносно вървеше напред, без да поглежда към изостаналите, загубилите битката противници или съперници. Повечето хора го подценяваха, смятаха, че е прекалено превзет, за да е силен, и в това се криеше още едно преимущество. А усетеха ли какъв е в действителност, обикновено бе късно да бъде спиран или обезвреждан.
Такъв бе и в днешната си дейност, само че досега не се бяха появявали делови предизвикателства, в които да се прояви истински. Затова все по-често мечтаеше за истински успех в контекста на сегашните му възможности: недосегаеми пари, власт извън човешкото въображение, гарантирано бъдеще в сферата на истински едрите сделки, всяка следваща все по-мащабна и по-мащабна…
Междувременно влязоха в пуста уличка в богаташката част на Манила, където сержантът спря пред внушителна къща на оградена с красиво подрязан жив плет просторна площ. Отпред се простираше обширна морава с почти допрели върхари в небето палми, лехи с бели тропически цветя сред фантастично цветово многообразие от други растителни видове. Беше истинска хасиенда от испанската ера, бляскава и тържествена, и най-важното — изолирана. Кот се обърна към подчинения:
— Дайте ми няколко часа, сержант, нали? Имате клетъчен телефон, предполагам?
— Тъй вярно, сър — сержантът потупа предния джоб на униформеното яке. — Свършете си работата на спокойствие.
Кот закрачи по покрита с изящни плочки пътека към високия портал на дома. Портата бе масивна, величествена — от истински махагон, обкован с блестящи медни ленти и гривни, включително декоративно чукало във формата на навита змия. Почука и по-скоро усети, отколкото видя, че шпионката се отваря и затваря за частица от секундата.
Тогава портата се открехна и на прага се показа дребничка филипинка. Беше на не повече от 16 години и чисто гола, ако не се смятат пурпурните високи обувки и закаченият максимално високо жартиер в същия цвят на левия крак. Изражението на Кот изобщо не се промени.
Девойката го въведе в богато мебелирано помещение, където се намираха още двайсетина жени на различна възраст и степен на разсъбличане. Някои стояха прави, други седяха, трети са бяха изтегнали по канапетата. Край едната стена се простираше великолепно организиран бар с каквото му на човек душата поиска. Момичето прекоси стаята, Кот — след него. Десетките чифтове женски очи внимателно го оценяваха. Изкачиха се по стръмно вътрешно стълбище, каквото бихте могли да видите само в мадридски богаташки дом. На втория етаж излязоха на широк, застлан с тъмночервен килим коридор. Филипинката продължи по него и спря пред последната врата. Там му се усмихна, отвори и му направи път да влезе.
Кот пристъпи прага и се озова в просторно помещение с нашарени на златисти пръски червеникави тапети, позлатена дървения, комфортни тапицирани в тъмна кожа мебели, малък бар и гигантско легло на четири крака с балдахин. Момичето затвори вратата и стъпките му заглъхнаха.
— Харесва ли ти посрещачката, Джаспър? — запита Ралф Макдърмид, седнал в полуприкрит зад канапе люлеещ се стол.
Бе весел, ухилен до ушите като самодоволно прозяващ се котарак. И лицето, и позата на закръгленото му тяло издаваха благоразположението на отлично отпочинал човек.