— Не знам, мисля, че трябва изрично много да се внимава. Ако онези ястреби в Пекин усетят какво става и решат да споделят с президента Кастила, смятай, че сме пътници. Направо ще ни отпишат. Оригиналната декларация вече не може да попадне в ничии ръце.
— Значи унищожи копията до едно и точка — нетърпеливо се обади Кот.
— Не е чак толкова лесно. От онази в Шанхай, дето беше в ръцете на „Летящият дракон“, се отървахме. Другата в Басра обаче си стои. Иракчаните смятат, че тяхната сигурност е непробиваема и отказват да я унищожат. Всъщност типично за техния манталитет не вярват, че ще им предадем доставката, ако не разполагат с документа. Във всеки случай твърдят, че имат основания да вярват в безопасното пристигане на „Императрица майка“ на предназначението. В Хонконг има трето копие, вече наредих да го изгорят.
— „Императрицата“ никога няма да мине през Ормузкия проток? Тогава какво те безпокои?
— Юй Юнфу — президентът на „Летящият дракон“. Той беше самолюбие и суетен, амбициозен, непредсказуем, нервен и изобщо не би издържал на никакъв натиск. Познаваш този вид хора. Мании за величие, илюзии, че ще управляват едва ли не империя, но иначе желатинови гръбнаци.
— Защо говориш в минало време?
— Мъртъв е. Щом научихме за присъствието на онзи Смит в Шанхай, той едва ли не се разпадна. Приложихме малко натиск, той взе, та се самоуби.
— Боже мой, Ралф! — изведнъж избухна Кот. — Вече стават два трупа! Тайни така не се пазят. Убийството винаги усложнява ситуацията и я прави взривоопасна!
Макдърмид го изгледа и сви рамене.
— Нямахме друг избор. И сега и със Смит отново нямаме избор.
Ухили се и вдигна чаша в наздравица.
— Слушай, я се порадвай на хубостите в клуба. Време имаш предостатъчно.
— Върви по дяволите, Ралф, тези момичета са колкото дъщеря ми. Срам нямаш ти, това ти е проблемът! — тросна се Кот и потрепери.
Макдърмид се разсмя гръмогласно.
— Я стига си се правил на светец. И аз имам две дъщери. И какво? Ще се радвам и те да си правят кефа, както си го правя и аз.
Кот се изправи.
— Ти тези твоите дъщери не си ги виждал най-малкото поне десетина години. Разполагам с час — отвън ме чака шофьор. Покажи ми офис с телефон, моля. Поне ще свърша някоя работа.
Макдърмид повдигна рамене и отново натисна бутона за прислугата. Кот изчакваше прав, готов незабавно да потегли. Лицето на шефа на „Олтмън Груп“ се озари от полуусмивка, но очите му останаха мразовити.
— Както искаш.
Глава седемнайсета
Хонконг
Конгломерат от стомана, стъкло и плочи, сградата, където се помещаваше „Донк & Лапиер“, бе исполински представител на най-новото в строителното изкуство. А съдим ли по архитектурното изящество и международната слава на главния й архитект, чието име е гравирано върху дебела стъклена плоча до входа, офисите тук вероятно бяха шокиращо скъпи, а адресът повече от желан.
Поставил русата перука отново, Смит се спря пред внушителното здание и незабележимо заоглежда улицата и хората по нея. Пак се бе превъплътил в майор Кенет Сен Жермен. Направи една-две обиколки в околни улици и след известно време се увери, че по петите му не върви никой. Тогава пристъпи във въртящата се входна врата и влезе във фоайето. Тук отново проучи обстановката с бързо професионално око и се запъти към стоманените врати на асансьорите. Въздухът в сградата се контролираше постоянно от специални филтриращи устройства и вътрешната атмосфера носеше миризми, далечно напомнящи на болнична стая — пречистени от вируси и всякакви други вредни микроорганизми. Всъщност всичко наоколо светеше от чистота и му се стори някак си антисептично.
Мисълта за вируси донесе друга асоциация — за новата му легенда и прикритието. Трябваше бързо да се пренастрои на вълната на Кен и последните му изследвания. Сен Жермен бе един от главните научни сътрудници на АИМИИБ и в момента работеше по неотдавна открит в Северно Зимбабве вирус, подобен на т.нар. щам мачупо с южноамерикански произход. Кен правеше опити с мишки в подкрепа на теорията си, че новооткритият вирус е форма на споменатия щам, независимо от хилядите мили и океана, разделящи местата, където бяха открити тези организми.