И вихрено излетя през вратата, бутайки встрани възмутената директорска асистентка, току-що пристигнала, за да провери какво всъщност става. След секунди бе отново в коридора недалеч от асансьора, чиято врата тъкмо се затваряше. Спринтира, успя да се мушне през процепа и натисна бутона за партера.
Клетката се понесе надолу, а той се усмихна загрижено: напълно ясно бе, че във фирмата има човек на по-високо ниво от директора Кройф. Някой си достатъчно високо в йерархията, който може да го респектира достатъчно, че да слуша внимателно, докато самият той — Смит — рови нахално из офиса му. Някой, който иска да знае дали Смит действително принадлежи към АИМИИБ… дали е задавал необичайни или неочаквани въпроси… как точно е изглеждал.
И защо Кройф бе погледнал стреснато към сейфа в мига, когато Джон запита дали фирмата работи с китайски компании?
Манила
Изпънат под копринени чаршафи на огромното легло с балдахина в същата стая, където някога се бяха забавлявали високопоставени испански благородници, Ралф Макдърмид ядосано ръмжеше в слушалката, а чудесното му настроение и благоразположение отдавна се бяха изпарили:
— И какво още?
Отсреща Шарл-Мари Кройф продължаваше описанието на посетителя, задавал въпроси, на които би получил далеч по-бързи и лесни отговори било по телефона, било по електронната поща. Без да пътува от САЩ чак до Хонконг. И най-важното: бе разпитвал за работата на „Донк & Лапиер“ с китайски партньори.
— … на не повече от 40 години, предполагам — говореше Кройф, — … строен, в добра физическа форма. Като човек, редовно ходещ на фитнес или усърдно трениращ някакъв спорт…
— С черна, сресана назад коса?
— О, не, не, сър. Рус, но не светлорус… опашка… сигурен съм…
— Добре, добре. Казваш в „Шангри-ла“, а? Онзи хотел в Каулон ли?
— Поне така е казал на асистентката. Там се предполага да изпратя препоръчителното писмо.
— Първо изчакай няколко часа. Ще се върна в Хонконг, преди да си свършил тази работа.
— Разбирам, г-н Макдърмид. Но съм убеден, че е именно човекът, за когото се представи. Спомнете си — тази среща бе уговорена именно от АИМИИБ, откъдето са се обадили в нашия офис в Антверпен.
— Възможно е да си прав, Шарл-Мари. Може би просто желае да посети онези учени. Добре, ще поговорим пак, когато се върна. Междувременно обаче вземи мерки и спешно се погрижи за проблема, по който говорихме.
— Разбира се, г-н Макдърмид.
Американецът затвори и се облегна на възглавницата. Бе се поуспокоил, но доброто настроение не го споходи отново, нито пък желанията. Когато момичето излезе от банята, голо и ухаещо на прекрасни благовония, той просто го отпрати с рязък замах на ръката. След нея вратата се затвори, а той посегна към телефонната слушалка и отново набра номер.
Отсреща се обади възпитан, шлифован глас:
— Да, моля?
— Аз съм. Онзи проблем в Шанхай може и да не е ликвидиран докрай.
Сетне Макдърмид описа посещението на учения от АИМИИБ в „Донк & Лапиер“ и въпросите му. Човекът отсреща внимателно слушаше и тихичко, интелигентно задаваше въпроси.
Колкото повече обясняваше Макдърмид, толкова повече и се успокояваше. Онзи отсреща, с възпитания глас на добре образован човек, бе всъщност ключов за неговото бъдеще. „Олтмън Груп“ бе постигнала много, но можеше да се желае още, особено когато онзи му беше вече в джоба. Бъдещето се очертаваше без ограничения, без таван. След няколко минути разговор Макдърмид отново се усмихваше.
Басра, Ирак
Често, когато приемаше задача от американеца, Хасан ясно си спомняше за онзи багдадски ден, когато почти примирен със смъртта, го бяха пощадили. Но не по волята на Аллаха, всемогъщия Господар, спасила го бе чисто и просто суетата на Републиканската гвардия. Бе попаднал в капан в собствения си дюкян, длъжен бе да защити доктор Махук и едва ли имаше шанс да оцелее. Гвардейците го бяха подминали, профучали край него — цяла тълпа тежковъоръжени палачи със запенени усти, хукнали подир невъоръжения доктор. Дори не го забелязаха, дребен, маловажен им се видя, пък и останалите също го забравиха, устремени след главната плячка, жадни да спечелят слава и награди.
Бе се измъкнал навън, оставяйки след себе си кървави следи. Намериха се достатъчно добри хора, протегнаха ръце, скриха го. Така се спаси. Оттогава насам силно куцаше, но пък вече не го бе страх и с готовност посвети живота си на освобождението на родината. Чрез доктор Махук отново се свърза с полковник Смит и най-напред започна да помага на американеца по телефона.