Тази вечер също изпълняваше задача по поръчка на американците. Облечен в черно, се бе притаил на покрива на сграда точно до целта. Пет етажа тухли и хоросан, целите нашарени с картечен огън от престрелките между американците и гвардията. В момента там се намираха офисите на местния клон на „Тигрис Експорт-Импорт Лимитид, Селскостопански химикали“ — една от малкото компании, на които бе разрешено да търгуват с външния свят. В дъното на улицата и не много далеч — през няколко пресечки — се извисяваха едрите бронзови статуи на монумента Сто и един мъченици от Свещената война с Иран — силуети покрай канала. След години бездействие днес каналът отново работеше и по него се точеха множество кораби, по-малки съдове и лодки. Сега светлините им мигаха живописно в мрака, създавайки фалшиво впечатление за сигурност.
Най-накрая долови движение в края на улицата, надникна през ръба на покрива. Излизаха чистачите, а старшият надзирател заключваше вратата след тях и се канеше да ги догони. Време бе. Хасан закачи куката с тънкия метален кабел за ключалката на опасалите гърдите и раменете му комплекс колани, леко прехвърли парапета и започна плавно спускане. Още на първия ред прозорци използва гумено смукало и режещ инструмент, за да направи отвор в стъклото. Промуши ръка през него, отвори старомодния прозорец и пропълзя вътре. Нямаше за задача да прикрива начина на проникване, главната цел бе да свърши работата и да се измъкне, без да го усетят, а после…
Бързо и безшумно мина покрай вратите на поредица офиси и влезе в следващата сграда. Без големи усилия намери офиса на шефа на клона. Влезе и запали портативно и достатъчно мощно фенерче. Започна систематично да претърсва поредиците канцеларски шкафове, докато намери съответното чекмедже и нужната му папка с надпис „Летящият дракон — международни превози“, Шанхай. Започна да прелиства документите един по един, за съжаление по-бавно, отколкото му се искаше, защото всички те бяха на английски.
Ето го и него. Петият поред от началото — митническа декларация. Трудно и с усилие започна да сравнява текста й с продиктуваното по телефона от онзи спокоен американец. След малко време реши, че са еднакви и духът му сякаш литна. Задачата бе почти изпълнена. Позволи си миг на триумф, сетне прибра листа в залепен за гърдите му найлонов плик. Върна папката в чекмеджето, затвори всичко като си беше и тръгна по обратния път. Закачи куката и започна изкачването към покрива. Там прехвърли всичко в малка раничка и тръгна бавно по стълбището към улицата. Стъпил на паважа, грижливо се огледа и пристъпи към сенките. Максимално тихо продължи придвижването си в тях.
По едно време се зададе претъпкан с гвардейци камион. Залепи гръб за сградата, сниши се, слян с околния фон. Задминаха го безпроблемно. Още щом камионът се загуби в мрака, Хасан спринтира към дома си. Наложи се да се притаява още на два пъти все по същата причина — застигаха го патрули на Републиканската гвардия. Накрая стигна в малката си стаичка, сърцето му биеше с все сила, адреналинът сякаш фучеше в кръвта му. Извади специалния клетъчен телефон, скрит под дъските на пода и набра номера на американеца. Не знаеше къде му е офисът, просто никога не бе питал, а и онзи никога не бе давал подобна информация. Тогава чу гласа.
— Значи така получаваш нарежданията, Хасане? Браво на американците. Доста ефикасен метод. Ама пък за разлика от нас, те разполагат с множество преимущества, нали?
Хасан подскочи ужасен. Лицето на непознатия бе скрито в сянка, пистолетът в ръката му обаче лъщеше мазно на оскъдната светлина.
— Подай телефона и онзи документ.
Хасан отдавна си даваше сметка, че сигурно един ден ще го разкрият. И въпреки че вече не се боеше от последствията, методично се бе подготвял за него. Сега без сянка от съжаление или някаква друга мисъл сдъвка скритото в зъба му цианидово хапче, пусна телефона на пода и светкавично го стри с тежката си бота. Ето, край… В същия миг силна болка разкъса тялото му, почувства, че потъва в дълбока, черна бездна. Политайки към пода в агония, последна мисъл гневно блесна в съзнанието му: Смъртта е нищо. Проблем е провалът. А той се бе провалил…
Глава осемнайсета
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Шефът на президентския екип Чарлс Аурей крачеше из пустия кабинет в Белия дом. Вече почти се съмваше, през прозорците надничаха първите лъчи белезникава светлина. От време на време по стар навик посягаше към джоба на ризата да потърси цигарите, от които се бе отказал още преди 19 години. Бе в началото на шейсетте си години, почти триъгълното му лице бе силно загрижено, резките движения издаваха голямо вътрешно напрежение.