Президентът се загледа в затворената след Вантао врата, но в действителност изобщо не я виждаше. Аурей гледаше по същия начин. Мислите им бяха на съвсем друго място. След известно време президентът заключи:
— Те не знаят за товара на „Императрица майка“.
— И аз така мисля. Но това променя ли нещо?
— При нормални обстоятелства бих казал, че не — потри челюсти Кастила. — Само че не забеляза ли: този път бе доста по-въздържан, отколкото друг път, нали?
Аурей наведе глава и смръщи вежди.
— Не съм много убеден. Последните му думи си прозвучаха в стандартния заканителен тон. Просто отправи предупреждение. Постоянната китайска поза.
— Е, не. Това бе формалност. Обичайното, което трябва да се очаква. Виж, Чарли, Ю е изискан майстор на нюанса и останах с впечатлението, че този път предупреждението бе само pro forma. Практически той намекваше, че думите му са само поза. Такова му бе намерението, сигурен съм.
— Може би, може би. Но съзнаваше, че за „Кроу“ го лъжем.
— Естествено. Само че видя ли — не се опита да ме опровергае, а остави нещата така. Не се опита да ме предизвика, а остави предупреждението за накрая — когато дадох знак, че аудиенцията е приключена. При такива обстоятелства той е принуден да отправи някакво предупреждение, иначе все едно си тръгва с празни ръце.
— Е, съгласен съм, че не пусна в ход всичките си оръжия, това поне е сигурно. Затова пък си бе облякъл маоистката униформа.
— Виж, поведението му бе двузначно — възрази Кастила. — Такова бе и посланието. В Пекин или поне мнозинството от хората в Постоянния комитет не са наясно какво точно става. Естествено, въпреки това не могат да си позволят Китай да бъде засяган пред очите на света, без значение какви точно са обстоятелствата. И още нещо: както аз го разбирам, те не търсят конфронтация. И няма да вдигат шум и да дават гласност на случая, поне засега. Мисля още, че са склонни да изчакат, да ни дадат малко повече време.
— Добре, но колко?
— Ако извадим късмет, може би докато техният съд наближи Басра толкова, че ние да направим първия ход.
Президентът поклати глава тъжно.
— Или докато изтече нужната им информация, или стане някакъв сблъсък, или положението изобщо се издъни.
— Значи и ние трябва да си траем.
— И да намерим доказателствата максимално бързо.
— О, да — съгласи се Аурей. — Доказателствата… вижте, имам предложение.
— Казвай?
Аурей остана наведен напред на стола си, сякаш го боли коремът. Лицето му изглеждаше още по-остаряло.
— След като внимателно изслушах и Ю, и вашите думи, сега още по-добре разбирам защо ни се налага да запазим абсолютна тайна. Обаче, така или иначе, крайно време е да уведомим министъра на отбраната Стантън, Държавния департамент в лицето на шефа му Паджет, може би и вицепрезидентът Ериксън. Защото китайците вече ни наблюдават. Нужно е Стантън и Паджет да знаят и да имат готовност. И ако — не дай Боже — нещо се случи с вас, вицепрезидентът трябва да поеме нещата. Непременно трябва да го информираме по китайския въпрос, и то веднага. Може да се окаже, че с време не разполагаме.
Президентът отново се замисли.
— Ами Съвета на началник-щабовете?
— Засега смятам, че е достатъчно, дето Броуз е в течение. Останалите току-виж се наежили и се хванали за оръжието. Това само ще усложни ситуацията.
— Добре, Чарли. Съгласен. Назначи заседание. Извикай и Броуз.
— Слушам, сър. И благодаря ви.
Останал сам, Кастила пристъпи към големите прозорци зад бюрото. За миг в съзнанието му се мярна момченце и той се усмихна. Момчето ужасно приличаше на него, едричко за възрастта си, с разчорлена русолява коса. Протягаше нагоре ръце към един мъж, а той се наведе да го поеме в прегръдките си. Само че лицето на мъжа бе мъгляво, неясно, като снимка с развален фокус. Детето така и не видя лицето му… не можа да види баща си.
Хонконг
Вече извън сградата, Джон Смит се мушна в тълпата и прекоси „Стенли“, на отсрещния тротоар бързо се вмъкна в сладкарница със сладоледени щандове. Отвън шумеше тълпата, пищяха клаксони, някой ругаеше на китайски. Поръча си кафе и седна на маса, откъдето отлично се виждаше входът на зданието с офисите на „Донк & Лапиер“. Мина известно време, оттам не изскочиха униформени или други мъже, видимо хукнали по нечии дири. Е, добре тогава. Допи кафето, взе такси и потегли към хотела.