Тук се намеси Аурей.
— Изключително важно, господа, е да бъде запазен този разговор в абсолютна тайна. Това трябва да бъде разбрано много добре! Ако изтече информация за „Императрицата“, е, тогава ще знаем… че е бил някой от нас.
Хората се спогледаха, намекът не бе приятен, но пък точен. Закимаха един по един в знак на съгласие, а Кастила огледа всички поред, прочисти гърло, понечи да каже нещо.
И неочаквано и за себе си премълча. Защото изведнъж в съзнанието му се появи странен въпрос: колко деца имат общо присъстващите тук? Сравнително бързо си отговори: дванайсет. Шестима мъже с 12 деца. Изненада се, че знае точния брой. Още повече помнеше и имената им. Значи интуитивно бе мислил за това. Е, не знаеше името на най-малкия Абнъров син, наскоро се беше родил.
Какво пък, всъщност помнеше децата на повечето хора, с които бе работил през годините. И имената им, и някои подробности за тях. За миг се запита: какво ли може да означава това? Сетне си отговори… И отново в съзнанието му се появи онова момче, протегнало ръце към безликия мъж пред него.
В този миг разговорът на масата замря и той усети, че всички очакват неговата реакция. Затова побърза да се намеси:
— Държавният департамент да е готов за включване на високи обороти. Отбраната да направи списък на нещата, с които реално бихме могли да сплашим китайците. ВМС да подготви алтернативен план за качване на борда на „Императрицата“ и пълна инспекция.
Удари с длан по масата и се изправи.
— Е, господа, край на дискусията. От много приказки полза няма. Действайте. Благодаря ви, че се отзовахте.
Глава двайсета
Събота, 16 септември
Каулон
В хотела Джон нахлузи найлонови ръкавици, претърси джобовете на младежа, намери шперц, няколко монети, пакетче дъвки. Върна всичко на място, включително и ключа, надникна през вратата. Коридорът бе пуст. Бързо изнесе лекия труп и влезе в аварийния пожарен изход. И тук бе тихо. Изкачи две площадки, положи тялото в седнало положение и го облегна на парапета.
Кинжалът все така стърчеше от слабия гръден кош. Извади го, потече обилна кръв. Въздъхна, остави оръжието на циментовите стъпала до убиеца и се върна обратно.
Вече в стаята, подпря дръжката на вратата с облегалката на стол, в случай че се появи още някой с шперц, умения да отваря верижката отвън и някакви по-нови идеи в главата. Грижливо изми ваната, изплакна я и пак я изми, сетне огледа подовете, килимите и мебелите, включително и леглото. Никъде нямаше следи от кръв.
Въздъхна облекчено и си взе душ. Ми се и се търка под врялата вода, докато кожата му почервеня здраво. През цялото време се опитваше да не мисли за убития, а и за непосредственото бъдеще. Сетне бавно се избърса и започна да подрежда задачите.
По едно време реши да се върне в леглото. Лежа буден известно време, потискайки черните мисли, заслушан в хотелските шумове, далечния трафик и мрачните звуци на корабни и яхтени сирени в пристанището. Нормален отзвук на живота в един динамичен град, на динамична планета, в динамична галактика и динамична вселена. Нали? Безучастна вселена, галактика, планета. И град.
По едно време се заслуша в ритъма на сърцето си. Представи си шума на кръвта, изпомпвана от сърцето по вените и артериите. Притаи дъх и се опита да чуе звука на мислите си. Не успя. Заспа някъде преди разсъмване.
Събуди го някакъв шум. Подскочи и седна в леглото. Навън в коридора тласкаха количка с ранна закуска за някой от гостите. Първите слънчеви лъчи вече пробиваха през ъгълчетата на пердетата, градските шумове бяха значително по-силни и бодри. Скочи и бързо се облече. Знаеше отлично: убиецът няма да докладва, независимо дали ще открият трупа бързо или не и дали полицията ще се намеси. Ще мине определено време, тогава ще дойде следващият убиец.
Облече същия костюм, но смени ризата и вратовръзката. Избра някои вещи от куфара: раницата, чифт сиви панталони, многоцветна хавайска риза, спортно яке, гуменки, сгъваема сламена шапка. Черните дрехи си бяха в раницата отпреди. При тях прибра и останалите вещи, включително и куфарче. Накрая нахлузи перуката, постоя пред огледалото, докато я нагласяваше. Отново се бе превърнал в майор Кенет Сен Жермен.
Пак огледа стаята — за всеки случай. Излезе с куфара в ръка и раницата на гръб. Покритият с килим коридор си бе все така празен. Но зад вратите на хотелските стаи се чуваше звук на пуснати телевизори, хора шетаха и се готвеха за деня.