— Рийд Райли.
— Никога не съм го чувала — отсече тя. Замълча за момент, после добави: — Чакай, чакай… Райли ли каза?
Замълчах.
— Боже Господи! — прошепна тя. — Синът на Карлтън Райли! Нямах представа, че служи в Келам.
Не казах нищо.
— Боже Господи! — повтори тя. — Това обяснява много неща!
— Смачканата кола на прелеза е била неговата — поясних аз. — А Емелийн Макклачи мисли, че Розмари е забременяла от него. Не съм я питал. Сама го каза.
— Трябва да говоря с него!
— Не можеш. Току-що го вдигнаха с хеликоптер.
— Къде са го откарали?
— Коя е най-отдалечената военна база на света?
— Не знам.
— Аз също. Но съм готов да се обзаложа, че тази вечер ще нощува именно там.
— Защо е казал, че съм му била гадже?
— Знам ли — свих рамене аз. — Вероятно от желание да се изфука, че е изчукал четирите най-красиви жени в Картър Кросинг. Братята Бренън заявиха, че е бил страхотен сваляч. Винаги се появявал в бара им с някое армейско бонбонче.
— Аз не съм бонбонче.
— Може би не отвътре. Но на вид си истински бонбон.
— Баща му положително е познавал любовника на Джанис Чапман. Били са колеги в Сената.
Не казах нищо.
Очите й се заковаха в моите.
— О, не! — простена.
— О, да — отвърнах аз.
— Баща и син с една и съща любовница? Това усложнява нещата безкрайно много!
— Мънро не може да го докаже. Ние също.
— Но можем да стигнем до него по пътя на логиката. Всичко това е прекалено голяма суетня заради някаква теоретическа възможност за накърняване на репутацията.
— Може би да, може би не — отвърнах. — Знае ли някой какво им минава през главата?
— Едно обаче е сигурно: моментът не е подходящ да заминаваш за Вашингтон. Това е прекалено опасно. На гърба си ще носиш най-голямата мишена в света. Карлтън Райли със сигурност е важна инвестиция за Сената. Никой няма да ти позволи да объркаш нещата, повярвай ми. За тях ти си нищо в сравнение с Комисията по въоръжените сили.
Телефонът иззвъня в момента, в който тя млъкна. Вдигна слушалката, послуша известно време, а после сложи длан на мембраната и прошепна:
— От полицията в Оксфорд искат сведения за убития журналист. Ако нямаш нищо против, ще им кажа, че е бил доказан нарушител, застрелян от полицията поради съпротива при ареста.
— Нямам нищо против — отвърнах.
Тя повтори думите си в слушалката, а след това се зае да уведомява дълъг списък от щатски и окръжни власти. Излязох от кабинета, за да я оставя на спокойствие. Стана така, че ангажиментите й продължиха по-дълго от очакваното и разговорът ни се поднови едва на вечеря.
Говорихме си за бащината й къща. Тя си поръча обичайния чийзбургер, а аз си избрах препечен сандвич с телешко.
— Как се чувства човек, който е израснал тук? — попитах.
— Странно — отвърна тя. — Очевидно не съм имала с какво да сравнявам. Бях десетгодишна, когато си купихме първия телевизор. Никога не ходехме на кино. Но въпреки това усещах, че широкият свят е различен. Всички го усещахме. Като хора, които боледуват от островна треска.
После попита къде съм израснал аз и това ме принуди да си припомня един доста дълъг списък. Заченат в Тихоокеанската зона и роден в Посолството на САЩ в Западен Берлин, където е бил изпратен на служба баща ми. После, преди ученическите години, още десетина бази. Момчешки сражения по горещите и влажни улици на Манила, раните от които зарастват само дни по-късно в някаква студена белгийска казарма, разположена в близост до главната квартира на НАТО. Само след месец отново се натъквам на враговете си в Сан Диего и бойните действия се възобновяват. Следва собствената ми кариера, която започва в Уест Пойнт — също толкова бурна и променяща се колкото тази на баща ми. Която има много малко общо с кариерата на морския пехотинец.
— Колко е бил най-дългият ти престой на едно място? — попита тя.
— Не повече от шест месеца.
— Що за човек беше баща ти?
— Кротък, спокоен — отвърнах. — Обичаше птиците. Но работата му беше да убива и той я вършеше хладнокръвно.
— Беше ли добър с теб?
— Да. По свой, малко старомоден начин. А твоят?