— Също. Бих казала по същия старомоден начин. Беше сигурен, че един ден ще се омъжа, а той ще ми идва на гости в Тюпълоу или Оксфорд.
— Къде беше къщата ви?
— Южно от главната, на тясната уличка веднага след първия завой. Четвъртата вдясно.
— Още ли е там?
— Ами да.
— Не се ли дава под наем?
— Не. Преди да умре, татко беше много болен, за да се занимава с нея. Банката собственик я остави на произвола на съдбата. В момента е пълна руина.
— Обрасла с бурени, с мъх по стените и напукани основи? С голям навес отзад и следи от шест букви на пощенската кутия?
— Откъде знаеш всичко това?
— Видях я. На път за къщата на Макклачи.
Тя замълча.
— Видях и конструкцията за дране на дивеч.
Тя не отговори.
— Видях още и следите от пръст в багажника на колата ти. Когато го отвори за патроните.
61
Сервитьорката дойде да прибере празните чинии и да вземе поръчката ни за пай. Деверо я изчака да се отдалечи и сконфузено ме погледна. Личеше, че е притеснена.
— Направих една глупост — промълви тя.
— Каква по-точно?
— От време на време ходя на лов — отвърна тя. — Ей така, за удоволствие. Най-вече за елени. Давам месото на възрастни хора — такива като Емелийн Макклачи. Те по принцип се хранят зле. Понякога получават и свинско, ако някой от съседите им заколи прасе. Но това става рядко, защото тези хора също са бедни.
— Спомням си — казах аз. — При първото ни посещение Емелийн беше сготвила еленско. Предложи да ни нагости, но ти отказа.
— Няма смисъл да даваш, а след това да го вземаш обратно — каза Деверо. — Този елен го убих преди седмица. По обясними причини не можех да го занеса в хотела, затова реших да използвам къщата на татко. Онази конструкция е много добра за дране. Но после се появи твоята теория за Джанис Чапман. Тогава все още не те познавах добре. Представих си как звъниш в главната квартира и в небето се появяват няколко хеликоптера „Блекхоук“, които издирват всички магарета за дране на дивеч в окръга. По тази причина те изпратих да идентифицираш смазаната кола, а през това време се заех да изрина кръвта.
— Тестовете щяха да докажат, че е животинска — отбелязах аз.
— Знам, но за колко време? Дори не зная къде се намира най-близката лаборатория. Може би в Атланта. Щеше да отнеме най-малко две седмици, а може би и повече. Наистина не можех да си го позволя. Това е единствената работа, която мога да върша. Не мога да си представя, че ще тръгна да търся нещо друго. И къде? А гласоподавателите са много странно племе — цял живот помнят подозренията, но никога крайния резултат.
Помислих си за стария си приятел Стан Лаури с неговите обяви за работа. Външният свят е непознат и пълен с опасности за такива като нас.
— Добре, ясно — рекох. — Но наистина си направила голяма глупост.
— Знам. Май се бях паникьосала.
— Познаваш ли други ловци, които имат подобни магарета?
— Някои.
— Защото аз продължавам да мисля, че жертвите са били убити именно по този начин. Просто не виждам друг.
— Съгласна съм. Именно затова изпаднах в паника.
— Това означава, че рано или късно в небето ще се появят хеликоптерите, за които спомена.
— Освен ако не ги изпреварим, като открием Рийд Райли и му зададем някои въпроси.
— Няма да го открием. Предполагам, че вече е назначен за офицер за връзки с обществеността във военновъздушна база Туле.
— Къде е това?
— В Северна Гренландия. На покрива на света. Няма по-отдалечена база на ВВС от нея. Бил съм там. Летях на един „Локхийд С-5“, който направи принудително кацане. Базата е част от системата за ранно предупреждение. Без слънчева светлина четири месеца от годината. Но в замяна разполага с радари, които могат да засекат топка за тенис на разстояние пет хиляди километра.
— Взе ли им телефона?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Ще трябва да го направим по друг начин. Вдругиден ще разбера какво ще изскочи от гората.
Тя не отговори. Заехме се с десерта. Ядяхме бавно, защото разполагахме с много време. В този момент нощният влак вероятно още не беше потеглил от Билокси.
Деверо все още се притесняваше от възрастния собственик на хотела и нямаше никакво желание да повтаря представлението в горния край на стълбището. По тази причина й дадох ключа си. Напуснахме ресторанта поотделно с десетминутна пауза. Това ми даде възможност да платя и същевременно да изпия още една чаша кафе. После тръгнах надолу по улицата, кимнах на стареца зад гишето и изкачих стълбите. Деверо веднага отвори на почукването ми и бързо затвори след мен. Беше свалила само обувките си и колана с пистолета. Всичко друго си беше на мястото — униформена риза, униформен панталон, конска опашка.