Нощният влак.
Точно по разписание.
Всички на борда.
Но този път беше различно.
Нещо не беше наред.
Не в нас, а във влака. Звуците, които издаваше, не бяха същите. По-ниски и по-приглушени. Скоростта му намаляваше. Стабилният далечен грохот премина в пронизителен вой на спирачки. Видях в съзнанието си как чугунените блокчета захапват стоманените колела, изхвърляйки дъжд горещи искри в нощния въздух. Видях как буферите на вагоните се блъскат един в друг като недоволно стадо слонове, обуздано от командата на локомотива. Деверо се измъкна изпод мен, зае седналото положение и напрегнато се ослуша. Пронизителният вой продължаваше. Силен, печален, примитивен и непоносимо дълъг. След което започна да заглъхва. Отчасти защото инерцията беше отнесла композицията далеч от прелеза, отчасти защото най-после металното стадо се готвеше да спре.
— О, не! — почти беззвучно прошепна Деверо.
62
Облякохме се на пожар и две минути по-късно вече бяхме на улицата. Деверо се отби до колата си и измъкна две електрически фенерчета от багажника. Подаде ми едното и включи другото. Използвахме алеята между аптеката и железарията, плъзгайки се покрай тъжната пясъчна купчина на Джанис Чапман, подминавайки бар „Бренънс“ и заложната къща, поемайки по голото поле. Тя подтичваше пред мен, почти накуцвайки. Това не ме изненада. И моите колене се подгъваха. Но тя продължаваше неотклонно напред. Неохотно, но твърдо решена да изпълни служебния си дълг.
Вървеше по посока на линията, разбира се. Не след дълго стигна до насипа, покатери се по сбития чакъл, стъпи на релсите и пое на юг. Последвах я. Машинистът би трябвало да се намира на около двайсет минути след нас. Локомотивът и вагоните тежаха поне осем хиляди тона. Знаех нещичко за превозните средства, тежащи осем хиляди тона. Понякога военните полицаи играят ролята на пътни регулировчици, но нашият трафик е по-специализиран. Обикновено включва композиции от цистерни, които тежат осем хиляди тона, а част от особеностите на регулирането на подобна маса включва познанието, че спирачният път на подобни композиции е минимум километър и половина, дори при включена внезапна спирачка. Човек изминава същото разстояние за около двайсет минути, когато върви пеша. Което означаваше, че ще бъдем там двайсет минути преди машиниста.
Но това не беше никакво предимство.
Силно се съмнявах, че изобщо ще открием нещо.
Продължихме напред, подтичвайки по траверсите. Фенерчетата ни подскачаха заедно с нас, осветявайки черния пушек, останал от нагорещените спирачки на влака. По моя преценка отивахме към мястото, което бях посетил два пъти през отминалия ден — там, където пътеката в полето пресичаше релсите и се насочваше към гората на запад. Която, малко или повече, беше улицата от детството на Деверо. Вероятно и тя си мислеше същото, защото рязко забави ход и започна да осветява местността от двете страни на насипа.
Аз сторих същото. И стана така, че не тя, а аз направих откритието. Всъщност само това, което беше останало, ако не се брои червената мъгла, разпръснала се поне на стотина метра наоколо. Тук молекула, там друга…
Беше човешки крак, отрязан малко над глезена. Гладко и чисто, като с хирургически скалпел. Без разкъсвания или назъбвания. Почти в права линия. Причинена от някаква чудовищна ударна вълна, от някаква жестока пулсация — като онези, които излъчват акустичните оръжия. И преди се бях натъквал на подобни гледки. Деверо също. Като повечето пътни полицаи.
Обувката си беше на мястото. Черна, добре лъсната, Скромна. С нисък ток и каишка, завършваща с копче. Чорапът също беше там. Горната му част беше гладко отрязана, сякаш с ножица. Под него мътно проблясваше тъмна кожа, която наподобяваше гипсова отливка на човешки крайник — от онези, върху които се обучават студентите. Кости, вени, сухожилия — всичко си беше на мястото.
— Това са обувките, с които ходеше на църква — промълви Деверо. — Имаше добро сърце. Ужасно съжалявам.
— Аз така и не я видях — рекох. — Когато я потърсих, беше някъде навън. Така ми каза момчето й: „Мама излезе“…
Седнахме на една траверса на около пет метра от отрязания крак и зачакахме появата на машиниста. Той се появи след петнайсет минути. Не каза кой знае какво. Нямаше как. В самотния лъч на прожектора се мярка нещо бяло — може би подплатата на разкопчано тъмно палто. Което отдавна вече го няма.