— Дрехата, с която ходеше на църква — уточни Деверо. — Черен габардин с бяла подплата.
Машинистът беше задействал спирачките — точно по изискванията на вътрешния правилник, федералните регулации и щатските закони. Което според него било напълно безсмислено губене на време. Стрес върху цялата композиция, стрес върху релсите. Защо? Изминава километър и половина пеша, за да не открие нищо. И друг път му се било случвало.
Двамата с Деверо си размениха няколко референтни цифри, имена и адреси — отново според изискванията на закона. После тя го попита има ли нужда от помощ, но той само махна с ръка и пое обратно на север, където го чакаше осветената кабина на локомотива. Изобщо не изглеждаше разстроен. Явно приемаше нещата като част от работата си.
Върнахме се обратно. Излязохме на главната улица, подминахме хотела и се насочихме към участъка. Деверо отключи и запали лампите. Тук не даваха нощни дежурства. Първата й работа беше да повика Пелегрино, обещавайки допълнително заплащане за извънредния труд. После позвъни на доктора и го уведоми, че трябва да изпълни задълженията си. Двамата не останаха доволни, но в замяна на това пристигнаха бързо. В рамките на няколко минути един след друг. Може би и те бяха чули аварийното спиране на влака.
Деверо ги изпрати да съберат останките. Върнаха се половин час по-късно — време, през което почти не разговаряхме. Докторът потегли обратно към кабинета си, а Деверо заповяда на Пелегрино да ме закара до Мемфис. Не възразих, въпреки че ми беше раничко.
63
Тръгнах направо от участъка, без да се връщам в хотела. С малко пари в единия джоб и с беретата в другия. Трафик почти нямаше. Нормално, защото беше никое време, освен това се намирахме в затънтен район. Пелегрино мълчеше. От умора или от омраза. Просто мълчеше и караше. Използвахме същия маршрут, по който бях пристигнал — отначало по правата като стрела отсечка през гората в посока изток-запад, след това по черния път, по който бях минал със старото шеви, а накрая и по прашното шосе с две платна, което бях прекосил с онзи стар бюик седан. Прекосихме границата с Тенеси и минахме през Джърмантаун, където ме беше оставил дърварят с пикапа. Продължихме на югозапад през спящите предградия и стигнахме до центъра на Мемфис. Все още не се беше съмнало. Пелегрино ме свали на автогарата и си тръгна, без да каже и дума. Боботенето на патрулката бавно заглъхна надолу по улицата.
Ранният старт ми предложи голям избор на автобуси, но първият от тях потегляше чак след час. По тази причина предприех обиколка на квартала с надеждата да открия някоя денонощна закусвалня. Оказа се, че дори имам избор. Спрях се на онази, в която бях обядвал преди три дни. Главно защото все още бях жив въпреки ниските цени. Получих чаша кафе от кана с дебел пласт утайка, а след това ми направиха бекон с яйца в тиган, който не беше изстивал от времето на Никсъновата администрация. Петдесет минути по-късно вече бях на най-задната седалка на автобуса, който ме отнасяше в североизточна посока.
Посрещнах изгрева на слънцето, което изплува през стъклото вдясно, а след това проспах всичките шест часа на пътуването. Слязох от автобуса на същото място, откъдето го бях взел три дни по-рано — депото в покрайнините, съвсем близо до базата. Градът нямаше нищо общо с Картър Кросинг, въпреки че притежаваше всичките му съставни части — барове, заложни къщи, магазини за авточасти, за оръжие и употребявани стереоуредби. Всеки от тях беше жив единствено благодарение на пресъхващия поток долари на Чичо Сам, изтичащи от джобовете на мъжете, които се бяха наели да му служат. Минах покрай всеки един от тях и стигнах откритото поле. Извървях около километър навътре в него, обядвах в някаква закусвалня и продължих напред. Прибрах се в квартирата малко преди два следобед — доста по-рано от очакванията ми. Това ми даде шанс да променя плановете си към по-добро.
Първата ми работа беше да взема един дълъг и горещ душ. Парата бавно отми аромата на Деверо от кожата ми. После се подсуших, облякох абсурдната парадна униформа и звъннах на Стан Лаури с молбата да ме закара обратно на автогарата. Бях изчислил, че ако побързам, може би ще се добера до Вашингтон надвечер — около дванайсет часа по-рано, отколкото очаквах. Казах на Лаури, че пътуването ми не е никаква тайна. Колкото повече хора знаят за целта ми, толкова по-добре. Това беше единственият шанс онова нещо да изпълзи от гората.