В седем вечерта в понеделник Вашингтон, окръг Колумбия, изглеждаше едно доста спокойно място. Град на добрата компания, главно в лицето на цяла Америка. Тук работата никога не спираше, но след пет следобед просто се местеше на друго място — в частни салони, барове, скъпи ресторанти или в приземията на солидни къщи, превърнати в механи. Места, които не познавах, но пък бях наясно с тяхното съществуване. Затова пропуснах отдалечените хотелски вериги, които човек с моите финансови възможности можеше да си позволи, и се насочих към добре осветените и значително по-чисти улици южно от Дюпон Съркъл, където цените бяха доста по-високи. Не че имах намерение да ги плащам, разбира се. Бях чувал за едно отлично поддържано място на Кънетикът Авеню, където сметката на униформените гости автоматично се препраща на Министерството на отбраната. На базата на безсрочен договор, който автоматично се подновява, или благодарение усилията на някой огорчен ветеран, отговарящ за финансите в армията. Никой не знаеше каква всъщност е истината, но мълвата твърдеше, че човек спокойно може да заеме полагаемото му се място във военните гробища „Арлингтън“, преди да му препратят сметките.
Насочих се натам бавно, придвижвайки се в средата на тротоарите. Бях бдителен, без да ми личи. Използвах отраженията във витрините, а на всяка пресечка невинно се оглеждах във всички посоки. Никой не ми обръщаше внимание. От време на време попадах в обкръжението на подтичващи хора, които просто се блъскаха в околните, бързайки по задачите си. Добрах се до хотела без никакви инциденти и се регистрирах с истинското си име и чин. Мълвата излезе вярна. Никой не ми поиска кредитна карта или някакъв депозит. Просто се подписах под някакъв формуляр максимално четливо и ясно. Това беше всичко. Няма смисъл да играеш ролята на сиренцето в капана, а едновременно с това да се правиш на скромен. Това просто няма как да стане.
Взех асансьора до стаята си, окачих парадната куртка в гардероба и позвъних на румсървиса за вечерята. Трийсет минути по-късно вече се тъпчех с огромна порция телешко филе, която също щеше да влезе в сметката на Пентагона. След още трийсет изнесох подноса в коридора и излязох на разходка. Без определена цел, просто за да проверя дали някой няма да прояви интерес към заниманията ми, поемайки след мен от някоя сянка. Но такива хора липсваха. Обиколих площада, а след това направих същото и с околните улици. Подминах иракското посолство и се насочих към колумбийското, което беше от другата страна. Видях мъже и жени, които вероятно бяха федерални агенти. Видях мъже и жени във военни униформи, а също така и такива, които бяха представители на всичките четири подразделения на разузнаването. Видях и куп хора с цивилни костюми, но никой от тях не ми обърна внимание. Никакъв интерес. Сякаш бях част от мебелировката.
В крайна сметка се върнах в хотела и се мушнах под завивките на луксозното легло. Изпълнен с очакване на събитията през следващия ден — 11 март 1997 г.
64
Събудих се в седем и позволих на военното министерство да се погрижи за закуската ми. В осем вече бях на улицата в пълна парадна униформа, освежен от топлия душ. Предполагам, че това е часът, в който започва истинската работа. Насрочена по пладне среща в Пентагона от човек, който идва отдалеч, със сигурност означава, че съм прекарал нощта във Вашингтон, а тукашните хотели са лесни за наблюдение. Този град е такъв. Освен това аз изобщо не криех намеренията си. Това беше причината да очаквам противника още долу, във фоайето. Или на тротоара отпред. Но него го нямаше. Пролетното утро беше прекрасно. Слънчево и топло. Всичко наоколо изглеждаше свежо и красиво. И най-вече невинно.
Тръгнах преднамерено бавно към близката вестникарска будка, откъдето си купих „Уошингтън Поуст“ и „Таймс“, въпреки че в хотела предлагаха всякаква преса. Помотах се доста, докато платя и получа рестото си, но и тук никой не направи опит да се приближи. Отнесох вестниците в близкото кафене и седнах на една масичка на открито.
Никой не ме поглеждаше.
Към десет сутринта вече бях пълен с кафе и изчетох вестниците от кора до кора, но все още никой не проявяваше интерес към мен. Започвах да си мисля, че сам съм се прецакал с избора на хотела. Може би един нормално съмнителен тип би отседнал на друго място, с достатъчно наблюдателен персонал. Оттук стигнах до заключението, че противникът вероятно се прегрупира с оглед нанасяне на удара в самия край на пътуването ми, а не някъде по средата. Което несъмнено би било по-ефективно за него. Те знаеха къде отивам и точно кога ще се появя там.