— Ами тогава дай да поговорим теоретически. Какво би си помислил за човек, който върши тези две неща?
— Кои две неща?
— Повикването на помощ от Тенеси и подслушването на телефоните. Какво би си помислил за това?
— Че става въпрос за нарушаване на закона.
— А възможно ли е този човек да извърши само едно от двете неща? Имам предвид професионален военен.
— Не може да си го позволи. Би било лудост да възложи оперативна задача на неоторизирана формация, без да я наблюдава отблизо.
— Съгласен съм — кимнах аз. — Следователно телефоните са били подслушвани от същия човек, който е изпратил онези откачалки да охраняват подстъпите към Келам. Логично ли е това според теб? На теория?
— Предполагам.
— Да или не, полковник?
— Да.
— Как си с краткосрочната памет? — попитах.
— Добре съм.
— Какви бяха първите ти думи, когато се появих в кабинета ти?
— Казах ти да затвориш вратата.
— Не, каза ми „здрасти“. А след това ме помоли да затворя вратата.
— Предложих ти да седнеш.
— А после?
— Не си спомням — предаде се Фрейзър.
— Проведохме малка дискусия за обедното оживление в тази сграда.
— Да, сега си спомням.
— А след това ти попита какви новини нося.
— Но ти каза никакви.
— Което те изненада. Защото ти бях оставил съобщение, че разполагам с името.
— Да, наистина бях изненадан.
— За чие име си помисли?
— Не бях сигурен. Работя с много имена по различни въпроси.
— В такъв случай би трябвало да кажеш име, а не името.
— Може би беше закачка. Касаеща заблудата ти, че някой наистина е изпратил онези аматьори в Мисисипи. Това изглеждаше важно за теб.
— Изключително важно — кимнах. — Защото е истина.
— Добре. Уважавам убежденията ти. Предлагам да откриеш за кого става въпрос.
— Вече го открих.
Той не отговори.
— Нещо запъна, а? — подхвърлих.
Той продължаваше да мълчи.
— Не съм ти оставил никакво съобщение — рекох. — Просто си уредих среща чрез човека, който отговаря за работния ти график. Това беше всичко. Не посочих причина. Само казах, че искам да се срещна с теб днес по обед. Споменах за имена и за „Свободните граждани на Тенеси“ само по време на един отделен разговор с генерал Гарбър. Който ти очевидно си прехванал.
Съскащата тишина в офиса промени тона си. Стана по-глуха и по-заплашителна. Кънтяща тишина.
— Някои неща не са лъжица за твоята уста, синко — рече Фрейзър.
— Може би — кимнах аз. — Признавам, че не съм наясно какво точно се е случило в първата милиардна част от секундата след Големия взрив. Не ме бива много в квантовата физика. Но мога да се справя с много други неща. Например с Конституцията на Съединените щати, която познавам отлично. Да си чувал за Първата поправка? Тя гарантира свободата на печата. А това означава, че всеки журналист има право да се приближава до всяка ограда, която си хареса.
— Въпросният човек е бил член на някаква радикална група в колежа си.
— Заключението ми е, че си проявил мързел. Години наред си целувал задника на Карлтън Райли и никак не ти е било по вкуса да го заменяш с нов задник. Особено пък в този момент. Защото това би означавало да си свършиш проклетата работа.
Не получих отговор.
— Второто човешко същество, убито от твоите шибаняци, е едно непълнолетно момче, което мечтаеше да постъпи в армията — продължих аз. — Било е на път за базата, за да подаде заявление. Майка му се самоуби същата нощ. Знам го, защото ги видях с очите си. Първо него, а след това и нея.
Мълчание.
— Това те прави двойно по-арогантен. Първо си въобразяваш, че няма да разгадая гениалната ти схема, а когато успявам, решаваш, че сам ще се справиш с мен. Без чужда помощ, без подкрепления, без арести. Ти и аз, само двамата. Тук и сега. Това ме кара да ти задам и един последен въпрос: наистина ли си толкова тъп?
— И аз искам да ти задам един въпрос — наруши мълчанието си Фрейзър. — Въоръжен ли си?
— Облечен съм в парадна униформа — отвърнах. — В устава пише, че към тези униформи не се полага лично оръжие.
— А ти наистина ли си толкова тъп?
— Не очаквах да попадна в тази ситуация. Не мислех, че ще стигна толкова далеч.