— Ще ти дам един съвет, синко: мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото.
— Имаш ли пистолет в чекмеджето си?
— Имам два.
— Ще ме застреляш ли?
— Ако се наложи.
— Намираме се в Пентагона! Зад онази врата има трийсет хиляди души с военна подготовка, които знаят как да реагират на стрелба. Не е зле предварително да обмислиш какво ще им кажеш.
— Нападнал си ме.
— Защо ми е да го правя?
— Защото си бесен на някой, който е застрелял едно грозно черно хлапе някъде там, в пустошта.
— На никого не съм казвал, че хлапето е грозно или черно. Най-малкото по телефона. Следователно си получил тази информация директно от приятелчетата си в Тенеси.
— Това вече няма значение. Заповядал съм ти да напуснеш, но ти си отказал и си ме нападнал.
Изтегнах се в стола за посетители. С опънати крака и увиснали надолу ръце. Стана ми толкова хубаво, че чак ми се доспа.
— Мислиш ли, че тази поза е нападателна? — подхвърлих. — Освен това тежа към сто и десет кила. Малко ще ти е трудно да ме преместиш преди появата на колегите ти от 3C314 и 3C316. Ще дотичат максимум за секунда и половина, а след това ще трябва да се разправяш с Военната полиция. Убил си техен колега при крайно подозрителни обстоятелства, което означава, че ще те разкъсат. Даваш ли си сметка за това?
— Никой няма да чуе нищо — каза Фрейзър.
— Защо? Нима пистолетите ти са оборудвани със заглушители?
— Не ми трябват заглушители. Още по-малко пък пистолети.
След тези думи Фрейзър направи нещо много странно. Изправи се и откачи една снимка от стената зад себе си. Черно-бяла, на която беше самият той в компанията на сенатора Карлтън Райли. Надписана. Вероятно от сенатора, а не от него. Отдалечи се от стената и постави снимката на бюрото си. После се обърна и измъкна пирончето от стената, вероятно наранявайки ноктите си.
— Това ли си намислил? — вдигнах вежди аз. — Да ме надупчиш до смърт с някаква топлийка?
Той мълчаливо остави пирона до рамката, после издърпа едно чекмедже и извади чук.
— Нападнал си ме, докато съм се опитвал да закрепя снимката обратно на стената — поясни. — За щастие съм успял да докопам чука, който ми е бил подръка.
Въздържах се от коментар.
— Ще стане много тихо — добави Фрейзър. — Един удар ще бъде достатъчен. А след това ще разполагам с достатъчно време да наглася тялото ти както пожелая.
— Ти си луд — рекох.
— По-скоро съм всеотдаен и вярвам в бъдещето на армията.
66
Формата на чуковете е добре измислена и вероятно по тази причина е останала непроменена през годините. И защо да се променя? Пироните открай време са си едни и същи. Това определя и формата на чуковете. Тежка желязна глава и дръжка. Това е всичко, което ти трябва. Без нищо излишно. Чукът в ръката на Фрейзър беше тежък, с глава на баклавички, предназначен за яко коване. Най-малко две кила. Грозен и заплашителен. Абсолютно неудобен за окачването на картини, но в реалния свят често се натъкваме на подобни несъответствия.
В случая обаче ставаше въпрос за доста сериозно оръжие.
Стиснал го като палка в дясната си ръка, Фрейзър тръгна към мен. Светкавично скочих от стола за посетители, забравил за всякакви положения на безчувственото си тяло, които биха го затруднили. Въпрос на инстинкт. Обикновено не се плаша лесно, но и хората са измислени доста добре. Голяма част от това, което вършим, е дълбоко закодирано в подсъзнанието ни. Още от памтивека. Там, откъдето приятелят ми Стан Лаури мечтае да започне на чисто.
Кабинетът беше малък. С още по-малко свободно пространство на пода. Предстоеше ми нещо като бой в телефонна кабина, чийто изход зависеше от съобразителността на Фрейзър. Имах всички основания да приема, че тя е на добро ниво. Преди да се оттегли на топлото местенце в Пентагона, тоя тип беше оцелял във Виетнам и в Залива. А това не се случва, без да използваш главата си. По десетобалната система му давах оценка седем, може би дори осем. Това не го правеше кандидат за Нобелова награда, но умствените му качества положително бяха по-големи от тези на средностатистическата мечка.
Всичко това беше в моя полза. Просто защото битката с кретени е много по-трудна. Няма как да отгатнеш какво се готвят да направят. Докато умните хора са предвидими.
Фрейзър замахна. Отляво надясно на височината на кръста. Обичайният стартов гамбит. Наклоних се рязко назад и чукът не ме улучи. Предположих, че следващият замах ще бъде в обратна посока, отдясно наляво. Пак на височината на кръста. Така и стана. Но отново с нулев резултат. Това бяха първите опознавателни ходове. Като местенето на пешките по шахматната дъска. Противникът ми дишаше странно. Причината за това не беше проблем в гърлото, а по-скоро бликаща ярост. Света Одри можеше да бъде спокойна. Просто ярост, придружена от възбуда. Фрейзър беше боец по душа. За такива хора битката е всичко. Живеят за нея, а тя ги поглъща. Устните му дори се разтеглиха в подобие на усмивка, а очите му не виждаха нищо друго, освен главата на чука и средната част на тялото ми зад нея. Във въздуха се усети острата миризма на пот, примитивна като миризмата в леговището на нощно влечуго.