— А как изобщо разбра какво става?
— Получих информация.
— Каква информация?
— За безумния начин, по който си тръгнал към капана. Никой не е правил подобно нещо. Поне не в Пентагона.
— Откъде получи информацията?
— Чак от Мисисипи. Лично от шериф Деверо, която поиска помощта ми.
— Тя ти се обади, така ли?
— Не, свързахме се телепатично.
— Но защо ти се е обадила?
— Защото се тревожи за теб, тъпако. Също като мен — от момента, в който разбрах за какво става въпрос.
— Нямате причини за тревога.
— А може би имаме.
— Какво те помоли да направиш?
— Да ти пазя задника. Да се убедя, че си окей.
— Сигурен съм, че не съм й споменавал за точния час на срещата.
— Тя знаеше кой автобус си хванал. Заместникът й докладвал точно кога те е оставил в Мемфис. Не е било трудно да прецени коя линия си използвал.
— Но с какво ти помогна това на теб тази сутрин?
— Не ми е помогнало тази сутрин. Помогна ми снощи. Вървя подире ти от момента, в който напусна автогарата. Минута по минута. Хубав хотел между другото. Ако някога разберат какви съм ги вършила с румсървиса, ще ми дължиш солидна сума пари.
— На кого е тази кола? — попитах.
— На служебния гараж съгласно утвърдените процедури.
— Какви процедури?
— Когато висш офицер се пресели в отвъдното, зачисленият му автомобил трябва да се върне в гаража. Там го подлагат на обстоен преглед, отстраняват евентуалните повреди и го зачисляват на някой друг. В момента го тестваме.
— Колко дълго ще трае това?
— Някъде около две години.
— Кой е висшият офицер?
— Колата е почти нова, нали? Значи е била зачислена на някой, който се е споминал съвсем наскоро.
— Фрейзър?
— Това е най-лесният начин за оправяне на документите. В гаража са готови с тях още от сутринта. Всичко зависеше от теб. Ако нещо се беше объркало, сега щяхме да мънкаме някакви извинения пред началството.
— Бих могъл просто да го арестувам.
— Същата работа. За гаража няма значение дали е умрял, или са го изритали.
— Къде отиваме?
— В службата ти. Гарбър иска да те види.
— Защо?
— Не знам.
— Но това са три часа път.
— Ами отпусни се и се наслаждавай на гледката. Може да се окаже, че това е последната ти почивка за дълго време напред.
— Останах с впечатлението, че не харесваш Деверо.
— Което не означава, че ще й откажа помощта си. Струва ми се, че е малко сбъркана, и това е всичко. Откога я познаваш?
— От четири дни.
— Бас държа, че можеш да изброиш поне четири шантави неща, свързани с нея.
— Може би трябва да й се обадя — загрижено промълвих аз.
— Аз вече опитах — каза Нили. — От телефона на онзи, който урежда срещите на Фрейзър. Използвах времето, през което го захранваше с онези теоретически глупости. Щях да й кажа, че почти си се справил и всеки момент ще си плюеш на петите. Но тя не вдигна. Цял участък, а никой не вдига телефона, представяш ли си?
— Може би са заети.
— Може би. Защото има и още нещо, което трябва да знаеш. Проверих една информация, появила се в сержантската мрежа още в неделя. Дежурният екип в Бенинг твърди, че онзи блекхоук от Келам е кацнал празен. Като не се броят пилотите, разбира се. Рийд Райли не е заминал никъде и все още е в базата.
68
Вслушах се в съвета на Нили и наистина направих опит да си почина. Пътуването отне много по-малко от три часа, защото бюикът е доста по-бърз от всеки автобус. А и Нили го настъпваше яко, далеч повече от всеки нормален шофьор на автобус. Появих се в службата в три и половина. Отсъствието ми беше продължило точно двайсет и четири часа.
Първо отидох в квартирата си, където свалих парадната униформа, измих си зъбите и взех душ. После облякох всекидневните си дрехи в комбинация с тениска и се насочих към кабинета на Гарбър.
Причината за повикването ми се оказа желанието на Гарбър да ме запознае със съдържанието на една засекретена папка, собственост на Корпуса на морската пехота. Но преди това се състоя кратък разпит, който протече тегаво. Което ще рече крайно незадоволително. Въпросите задавах аз, а той отказваше да ми отговаря.