Освен това не желаеше да ме гледа в очите.
— Кой е бил арестуван в Мисисипи? — попитах.
— Първо прегледай папката — отвърна Гарбър.
— Искам отговор — настоях аз.
— Първо прегледай папката.
— Има ли нещо сериозно в нея, или е пълна с глупости?
— Прегледай я.
— Един и същ ли е убиецът на трите жени?
— Прочети я и ще разбереш.
— Цивилен е, нали?
— Прегледай шибаната папка, Ричър!
Не ми даде да я взема със себе си. Беше категоричен, че трябва да е непрекъснато пред очите му. Е, не че спази това изискване в буквалния смисъл на думата. Защото излезе, затвори след себе си и ме остави насаме с нея.
Папката беше дебела почти сантиметър, с различна корица от онези, които се използват в армията. И с по-добро качество. По-гладка и съвсем малко издраскана след дългогодишна употреба. С червени орнаменти по краищата, които може би означаваха повишена степен на секретност. В средата й беше залепен бял етикет с входящ номер на Министерството на отбраната отпреди пет години. Под него имаше още един, на който с едри букви беше изписано Е. ДЕВЕРО.
Под името бяха чинът й — младши офицер първи ранг, служебният й номер и датата на раждане, която беше много близка до моята. В долния край на корицата имаше трети етикет, леко наклонен, вероятно откъснат от самозалепващата се лента. На него би трябвало да стои предупреждението Не отваряй без разрешение, но лентата беше срязана така, че текстът гласеше отваряй без разрешение. Бюрокрацията често си прави подобни шеги.
Но съдържанието на папката никак не беше смешно.
В началото беше снимката й. Цветна, направена може би преди малко повече от пет години. Косата й беше късо подстригана, както беше споменала. С машинка номер две, пораснала от съвсем скоро, може би от седмица, обгръщаща главата й като мек тъмен ореол. Като мъх. Беше невероятно красива. Много дребна, много изящна. На фона на късата коса очите й изглеждаха огромни. Изглеждаше жизнена и енергична, изпълнена с огромна самоувереност. Демонстрираща умствено и физическо съвършенство на високо ниво. Краят на двайсетте, началото на трийсетте. Добре помнех тези години.
Преместих снимката вляво от себе си и я обърнах с лицето надолу. Наведох поглед към първата страница, изписана на машина. Една от онези електрически IBM с въртяща се глава, които бяха на мода през 1992-а. Много от тях бяха в употреба и през 1997-а. По това време на пазара вече излизаха първите компютри, но в армията нещата се случват бавно и предпазливо, с голяма доза подозрителност.
Започнах да чета. Още след първото изречение ми стана ясно, че папката съдържа заключенията от разследване, проведено по заповед на главнокомандващия Корпуса на морската пехота към Министерството на отбраната. Изпълнител — Отделът за вътрешно разследване към Военната полиция. Името на разследващия офицер беше Джеймс Дайър, бригаден генерал. Офицер на много отговорна позиция. На практика ставаше въпрос за личен спор между двама офицери с еднакъв чин. Или, технически погледнато — между един представител на ВП и двама други. Едната страна се представляваше от жена на име Алис Баутън и мъж на име Пол Евърс, а другата — от Елизабет Деверо.
Подобно на всички обобщения, които бях чел, и това започваше с лошо описание на събитията, изложени търпеливо и безпристрастно, без внушения и интерпретации, с внимателно подбрани изрази. Историята беше съвсем проста, като някой от следобедните сапунени сериали по телевизията. Елизабет Деверо и Пол Евърс били близки. После отношенията им охладнели и Пол Евърс започнал да излиза с Алис Баутън. В един момент колата на Пол катастрофирала, а Алис била уволнена дисциплинарно за финансови нарушения.
С това описанието на събитията приключваше.
Следваше кратък анализ на ситуацията с Алис Баутън. Генерал Дайър изразява категорично мнение, че тази жена е виновна. Подкрепят го факти и доказателства. Разследването се води честно и безпристрастно, а заключенията му са изцяло подкрепени от обвинението. Защитата няма как да ги обори. Присъдата е издадена с пълно единодушие. Сумата възлиза на по-малко от четиристотин долара, откраднати от шкаф за съхранение на веществени доказателства. Те са били иззети в момента на незаконна продажба на оръжие, надлежно запечатани в торбичка за доказателства и вписани в съответния регистър в очакване на първото заседание на военния съд по образуваното дело. Алис Баутън ги харчи за рокля, чанта и чифт обувки, които купува от магазин съвсем близо до работното си място. Продавачите я запомнят, защото по онова време, в далечната 1992-ра, малцина военнослужещи са можели да си позволят да похарчат четиристотин долара за дрехи. Когато Военната полиция отива на проверка, част от по-едрите банкноти все още са в касата. Серийните им номера съвпадат с онези, които са описани в регистъра.