Все пак базата Келам е била построена през петдесетте — времето на големите войни и масовите мобилизации. Архитектите на Министерството на отбраната открай време са си едно крайно разумно и предпазливо племе. Със сигурност са предвидили, че конвоите със запасняци от Ню Джързи или Небраска лесно могат да се изгубят по немаркираните пътища. За да избегнат това, те са ги осеяли с малки и дискретни указателни знаци, насочващи посветените към съответните бази. Когато започва строителството на междущатския магистрален пръстен, задачата им става значително по-сложна. Напълно основателно го кръщават на името на президента Айзенхауер, който по времето на Втората световна е върховен главнокомандващ на Съюзническите сили в Европа, а немците съвсем не са основният му проблем. Такъв се оказва прехвърлянето на муниции и жива сила от точка А до точка Б по разбити и лишени от маркировка пътища. В резултат той стига до твърдото решение да спести на наследниците си подобни проблеми, в случай че Америка и в бъдеще бъде принудена да води сухопътни бойни действия. Така се ражда магистралният пръстен. Той не е предназначен нито за туристически пътувания, нито за улеснение на икономиката. Той е предназначен за война. Оттам се появяват и специалните пътни знаци. Които със сигурност щяха да ми свършат работа, стига да не са надупчени от куршуми, изкъртени или откраднати от местните жители.
Още на следващия изход попаднах на един такъв знак. Той ме накара да се спусна по естакадата и да поема на запад по път с бетонна настилка, покрай който се редуваха евтини молове и автомобилни салони. След няколко километра търговските обекти останаха назад и пътят се превърна в това, което е бил някога — криволичещо сред красивата природа шосе. От двете му страни се мяркаха горички, полянки и дори по някое езеро. Тук-там имаше летни лагери и ваканционни селища, между които светеха рекламите на мотели. Живописна картина, релефна и ясна под ярката луна.
Продължих напред. На следващата военна табела се натъкнах чак когато пресякох границата на Мисисипи. Но за мое облекчение тя се оказа голяма и недвусмислена: голяма стрелка, сочеща направо, с цифрата 27 под нея. Това означаваше, че ми остават още двайсет и седем километра. Часовникът в главата ми показваше десет и десет. Имах всички шансове да пристигна по разписание.
71
Очевидно военните инженери се бяха погрижили за достъпа до Келам не само от изток, но и от запад. Пътят в двете посоки беше абсолютно един и същ — по ширина, вложени материали, плавни завои и начин на строителство. Познах го поне петнайсет километра по-рано. После вдясно се появиха дърветата и оградата. Не ги видях, а по-скоро ги усетих. Това беше югоизточният край на Келам. Най-вдясно в долния край на картата.
Южният периметър се плъзна покрай страничното стъкло на колата. Порталът щеше да се появи всеки момент. Не виждах причини да е на друго място, освен точно в средата на оградата. Военните инженери обичат да е подредено. Ако някъде по пътя се натъкнат на хълм, те ще го изравнят. Ако попаднат на блато, ще го пресушат.
В крайна сметка стигнах до заключението, че все пак са се натъкнали на малка долчинка. Пътят остана равен, но се оказа, че е стъпил на бетонен постамент с височина около два метра. Земята около него оставаше в ниското. После постаментът рязко се разшири надясно, превръщайки се в гигантско бетонно ветрило, издигащо се значително по-високо над околността. Приличаше на подстъп към отделен път, голям колкото футболно игрище. Може би и по-голям, леко стесняващ се в далечината. Беше разположен под прав ъгъл на стария път, но без отсечени краища. Което означаваше без остри завои. Удобен за много по-големи и по-тежки превозни средства от някакъв обикновен бюик.
Макар и широк, новият път свършваше само петдесет метра по-нататък, пред портала на Келам. Едно наистина внушително съоръжение. Това личеше отдалеч. Порталът беше по-здрав и солиден от всички, които бях виждал досега. Отлично укрепен от двете страни и с не по-малко солидно караулно, което побираше деветима часовои. Интересите на окръга защитаваше самотната фигура на полицай Гийзър Бътлър, който седеше в колата си, паркирана малко встрани от главния вход — на мястото, на което окръжното шосе се вливаше в армейския път.