Тежките стоманени бариери на портала бяха вдигнати, а по армейския път цареше оживление. Вътрешността на базата беше ярко осветена и кипеше от живот. През портала влизаха и излизаха хора. Не на тълпи, а по-скоро на групички. Предимно с автомобили, но имаше и такива с мотоциклети. Влизащите бяха повече от излизащите просто защото наближаваше десет и половина вечерта, а утре щяха да стават рано. Но имаше и такива, които се придвижваха в обратна посока. Може би инструктори или офицери. Хора с по-лека дневна програма. Натиснах спирачката и поех след две бавно движещи се коли. Миг по-късно от портала излезе още една и се лепна зад мен. Внезапно се озовах в малък конвой, притиснат отвсякъде. Плувахме срещу течението. На запад, към прелеза на железопътната линия. Може би последният от подобни конвои за вечерта.
Усетих, че приближаваме далечния ляв ъгъл на периметъра, и се опитах да открия сляпото петно край оградата, което бях използвал преди два дни. Но тъмнината ми попречи. После излязохме в откритото поле. Насреща се появи патрулката на Пелегрино. Движеше се бавно, опитвайки да укроти потоците автомобили само с присъствието си. Пресякохме квартала на чернокожите, прекосихме прелеза и направихме остър ляв завой на главната улица. Дойде ред да паркираме на отъпканата пръст пред баровете, магазините за авточасти и заложните къщи, пред оръжейните магазини и складовете за стереоуредби втора ръка.
Слязох от бюика и се изправих на празното място между бар „Бренънс“ и паркираните в няколко реда коли. Това беше нещо като площад, на който се срещаха хората, прескачащи от бар на бар. Те се спираха, разговаряха, подхвърляха си шеги и се разделяха, подчинявайки се на някаква странна динамика. Никой не се придвижваше директно от едно място на друго. Всички се мотаеха около колите, потупваха се по гърбовете, обменяха впечатления и оформяха нови компании.
Жените бяха изненадващо много. Никога не си бях представял толкова много на едно място. Нямах идея откъде са дошли. Вероятно от цялата околност. Едни бяха в компанията на войници, други бяха част от смесени групички, а трети — съвсем самостоятелни. Тук имаше стотина мъже и осемдесет жени. Предположих, че по заведенията има поне още толкова. Мъжете очевидно бяха от отряд „Браво“, все още в отпуск и нетърпеливи да наваксат изгубеното време. Такива, каквито очаквах да бъдат. Добри момчета, с отлична физическа подготовка, на сто процента готови да се справят с всякакви задачи, пълни с енергия и доброжелателност, в отлично настроение. Всички бяха облечени в цивилните дрехи, типични за бойците в отпуск — дънки, якета и тениски. Сред тях тук-там се мяркаха и момчета с уморен и угрижен вид, което вероятно означаваше, че все още са на изпитателен срок. Други държаха да са в центъра на вниманието повече от останалите, но в общи линии всички бяха типични представители на войниците отпускари. Шумни, весели, без следа от враждебност. В атмосферата нямаше нищо негативно. Никой не обвиняваше градските власти за продължителното затваряне на базата. Младежите просто се радваха на свободата си.
Въпреки това бях убеден, че местните сили на реда са на крак. Начело с Елизабет Деверо, която със сигурност все още беше на служба. Знаех къде да я намеря, защото знаех какво й трябва: централна позиция, стол, маса и прозорец. И нещо, с което да си запълва времето. Къде другаде можеше да бъде?
Започнах да си пробивам път през навалицата, подминах бар „Бренънс“ и излязох на алеята. Заобиколих пясъчната купчина на Джанис Чапман и последвах компаниите, които се насочваха към главната по уличката между железарията и аптеката. После завих надясно и тръгнах към ресторанта.
Тази вечер заведението беше почти пълно. Можеше да се каже, че е претъпкано, ако го сравнявах с това, което помнех. Цели двайсет и шест клиенти. Деветнайсет от тях бяха рейнджъри, шестнайсет, заели четири маси за по четирима. Едри мъже, опрени рамо в рамо, които разговаряха на висок глас и постоянно си подвикваха. Сервитьорката неуморно сновеше между тях и кухнята, затрупана с поръчки за питиета и блюда, различни от войнишките порциони. Но изглеждаше щастлива. Базата най-после беше отворила врати, пропускайки навън потока от долари, част от които влизаха в джоба й под формата на бакшиши.