Той ми отправи развеселен поглед, но не каза нищо.
— Какво правиш в Германия? — попитах.
— Изобщо ли?
— Не, конкретно. Какво ще завариш на бюрото си вдругиден, след като отидеш на работа?
— Нищо особено.
— Искаш да кажеш нищо спешно?
— Защо питаш?
— В този град са били убити три жени, а извършителят е свободен като волна птичка.
— Това е извън нашата юрисдикция.
— Помниш ли снимката в дома на Емелийн Макклачи? На Мартин Лутър Кинг? Този човек има една забележителна мисъл: „Злото побеждава там, където добрите хора не правят нищо“.
— Аз съм военен полицай, а не добър човек.
— Мартин Лутър има и друга забележителна мисъл: „Денят, в който премълчаваме истината, е денят, в който започваме да умираме.“
— Тези неща са много високо над това, за което ми плащат.
— Той казва още, че отделната несправедливост е заплаха за общата справедливост.
— Какво искаш от мен?
— Да останеш — казах. — Само още един ден.
После довърших десерта си и тръгнах да търся Елизабет Деверо.
Беше единайсет и половина. Излязох на тротоара, завих надясно и се насочих към шерифската служба. Сградата се оказа тъмна и заключена. На паркинга нямаше никакви коли. Продължих нататък и не след дълго излязох на пътя за Келам. Той беше доста оживен от колите, които постоянно изскачаха от пресечката с главната улица. Буквално една след друга. Някои от тях бяха пълни с жени и завиваха наляво. Други, доста повече, бяха пълни с рейнджъри и завиваха надясно. Във всяка от тях имаше по трима-четирима мъже. Отряд „Браво“ се прибираше. По всяка вероятност отпуската им изтичаше в полунощ. Обърнах се към празното място с отъпканата пръст. Моят бюик беше единствената кола, все още паркирана там. Другите или се измъкваха на заден ход, или вече се бяха наредили на опашка, за да се включат в трафика.
Продължих напред по левия банкет, придържайки се встрани от автомобилния поток. Шофиращите със сигурност бяха погълнали много бира, а годината беше 1997-а, когато правилата за движение все още не се радваха на особена почит. Особено в армията. Над пътя се вдигаха облаци прах, надупчени от ослепителни, включени на дълги светлини фарове. Двигателите виеха на високи обороти. Двеста метра по-нататък фаровете рязко подскачаха на прелеза, а след това бързо се стопяваха по посока на Келам.
Колата на Деверо беше там, на няколко метра отвъд прелеза, с предницата към мен. Колелата й бяха стъпили на левия банкет. Насочих се към нея. Свидетели на придвижването ми бяха поне деветдесет бойци от отряд „Браво“, настанени в трийсетина коли, които с грохот ме задминаваха. Когато спрях до маркирания автомобил на шерифската служба, потокът вече изтъняваше. Колите с военнослужещите започнаха да ме задминават все по-рядко — отначало на десет, а след това и на двайсет секунди. Мъжете зад волана караха още по-бързо, опитвайки да настигнат по-съвестните си колеги.
Изчаках пролука в трафика, за да прекося прелеза без опасност за живота си. Деверо слезе от колата да ме посрещне. Изправихме се един до друг, осветени от ярките фарове.
— След пет минути ще се източат, но аз трябва да изчакам Бътлър и Пелегрино — каза тя. — Няма как да се освободя от дежурство преди тях. Няма да е честно.
— А те кога ще дойдат?
— Влакът минава за не повече от минута, но когато си дежурил цяла нощ, тази минута ти се вижда цял час. По тази причина и двамата ще се появят преди полунощ, за да не го изчакват на прелеза.
— Колко преди полунощ?
Тя се усмихна.
— За съжаление малко. В дванайсет без пет. Няма да успеем да се приберем.
— Жалко — казах аз.
Усмивката й се разшири.
— Сядай в колата, Ричър.
Тя запали двигателя, изчака последната кола с бойци да премине прелеза и бавно слезе от банкета. След бърза и ловка маневра върху самата издигната част на прелеза колата направи остър завой надясно и зае позиция успоредно на жп линията. После Деверо леко докосна газта и бавно потегли. Десните колела стъпиха на дясната релса, а левите останаха на траверсите. Колата осезаемо се наклони. Тя отново докосна газта и продължи. Не много бавно, но не и бързо. С непоколебима увереност. Едната й ръка държеше кормилото, а другата лежеше в скута й. Подминахме водната кула и продължихме нататък. Десните колела се плъзгаха гладко и почти безшумно, докато левите здравата подскачаха по траверсите. Демонстрация на майсторско шофиране. Абсолютен контрол. После кракът й се прехвърли на спирачката. Докосна я веднъж, после втори път. Колата спря. Точно върху релсите. На двайсет метра северно от водната кула.