На мястото, на което колата на Райли беше очаквала срещата си с влака.
Все още осеяно със ситни стъкълца.
— Това си го правила и преди — констатирах с равен глас аз.
— Да, правила съм го — отвърна тя.
74
— А сега предстои най-тънката част — поясни тя. — Всичко опира до инерцията.
Едновременно с тези думи завъртя волана силно наляво. Предното дясно колело слезе от дясната релса в момента, в който рязко подаде газ. Тласъкът на ускорението принуди лявото предно колело да прескочи лявата релса. За миг колата се разтресе. Кракът й продължаваше да подава газ, но вече значително по-леко. Останалите три колела покорно повториха действията. Две, три, четири. Разнесе се острото скърцане на гумите, които се триеха странично в стоманата. В следващия миг колата подскочи и спря върху спечената земя встрани от линията. Съвсем близо до нея, абсолютно успоредно. Камъните на баластрата се оказаха на малко повече от метър от страничното ми стъкло.
— Обичам това място — рече Деверо. — Няма друг начин да се стигне до него заради канавката. Но си струва труда. Доста често идвам тук.
— В полунощ? — попитах.
— Винаги — отвърна тя.
Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Пътят се виждаше на разстояние четирийсет-петдесет метра. Отначало нищо не се случи. Никакъв трафик. После блеснаха фаровете на някаква кола, която се движеше от изток на запад. От Келам към града. Беше голяма, с допълнителни прожектори на покрива и изрисуван щит на страничната врата. Движеше се с висока скорост.
— Пелегрино — рече тя, последвала примера ми да се обърне назад. Беше съвсем близо до мен. — Вероятно е бил на две крачки от тук. Изчакал е последната кола с войници, преброил е до десет и е стъпил на газта.
— Бътлър беше паркирал пред портала на Келам — съобщих аз.
— Точно така — кимна тя. — На него му предстои истинското надбягване. А нашата съдба е в неговите ръце. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света. Градчето е малко, Ричър. Във всеки момент знам кой къде се намира.
Часовникът в главата ми показваше единайсет и четирийсет и девет. Начинанието на Бътлър изискваше сложни калкулации. Той се намираше на пет километра от прелеза и нямаше да се поколебае да кара със сто. Което означаваше, че ще стигне у дома след три минути. Но стартът на въпросните три минути можеше да бъде даден едва след като последният автомобил с военнослужещи се прибере в Келам. Или поне ако фаровете му се появяха в далечината. Но човекът зад волана може би щеше да кара бавно, защото едната му ръка е заета от бутилка бира. А може би защото вече виждаше патрулката на Бътлър, заплашително спряла встрани от пътя. Всичко това ме доведе до заключението, че помощник-шерифът ще приключи състезанието след единайсет минути, точно в полунощ. И го изрекох на глас.
— Не, той вече трябва да е напуснал поста си — отвърна Деверо. — Последните десет минути бяха почти спокойни. По мое мнение е напуснал портала още преди пет минути. Със сигурност не е много далеч от Пелегрино.
Продължихме да наблюдаваме пътя.
Всичко беше спокойно.
Отворих вратата и слязох. Покатерих се на насипа и стъпих на чакъла. Лявата релса проблясваше на лунната светлина на по-малко от метър от мен. Изчислих, че влакът се намира на петнайсет километра южно от прелеза. В момента може би пресичаше Мариета.
Деверо също слезе от колата. Срещнахме се зад багажника. Единайсет и петдесет и една. Още девет минути. Наблюдавахме пътя.
Всичко беше спокойно.
Деверо се обърна, отвори задната врата и огледа седалката.
— За всеки случай — промърмори. — По-добре да сме готови.
— Тясно е — рекох.
— Май не обичаш да го правиш в коли, а?
— Не са достатъчно широки.
Тя погледна часовника си.
— Няма да стигнем навреме до „Тусейнтс“.
— Да го направим направо тук, на земята.
На лицето й се появи усмивка.
— Това ми звучи добре. Като Джанис Чапман.
— Ако изобщо го е направила.
Свалих куртката си и я разстлах върху тревата.
Усмивката й стана по-широка.