— Най-вероятно живее в някой паркинг за каравани, който обаче едва ли е близо до Пендълтън — казах аз. — Сигурно се е преместила, защото Южна Калифорния е скъпо място за живеене.
— Свързах се с ФБР и с една позната, която работи в личен състав на Министерството на отбраната. А Стан влезе във връзка с някакъв свой приятел банкер, който ще се заеме с цивилната част, макар да не е сигурно дали тя има някаква банкова сметка. Особено ако наистина се окаже, че живее в каравана. Но както и да е. Просто исках да ти кажа, че правим всичко възможно. Ако открием нещо, ще ти се обадя.
— Кога по-точно? — попитах аз.
— Довечера, надявам се.
— Ще бъде добре, ако го направиш преди осем.
— Стига да мога.
Прекъснах връзката и реших да остана в ресторанта за обяд.
Десетина минути по-късно се появи и Деверо. За да обядва, разбира се. А може би и за да ме види. Изправи се на прага, със светлината зад гърба си. Ореол в косите. Ризата й беше леко прозрачна и това ми позволи да видя очертанията на талията й. Или по-скоро да я почувствам. Защото вече я познавах. Както познавах и извивката на гърдите й.
Тя улови погледа ми и тръгна към мен. Аз изритах насрещния стол навън. Тя седна заедно с ореола. На лицето й се появи усмивка.
— Как мина сутринта ти?
— Първо кажи как мина твоята — отвърнах.
— Доста напрегнато.
— Някакъв напредък?
— С кое?
— С трите неразкрити убийства.
— По всичко личи, че армията вече ги е разкрила — каза тя. — Ако споделят информацията си с мен, със сигурност ще направя нещо.
Замълчах.
— Какво? — погледна ме въпросително тя.
— Не ми приличаш на човек, който изгаря от нетърпение да открие извършителя.
— В какъв смисъл?
— Армията вече е обявила, че е цивилен.
— Това е разбираемо.
— Знаеш ли кой е?
— Моля?
— Знаеш ли кой е?
— Намекваш ли нещо?
— Ясно ми е как стават тези неща. Някои хора просто не можеш да ги арестуваш. Например мисис Линдзи. В случай че е превъртяла и е взела правосъдието в свои ръце. Тоест гръмнала е някого. Няма как да я арестуваш за подобно нещо.
— Какво искаш да кажеш?
— Във всеки град има хора, които шерифът не може да арестува.
Тя мълча дълго време, после бавно кимна.
— Може би. Вероятно старият Кланси е един от тях. Но той не е прерязал гърлото на никого. Всеки друг бих арестувала без никакво колебание.
— Ясно — рекох.
— Може би мислиш, че не се справям с работа си.
Замълчах.
— Или че съм изгубила форма, защото тук нямаме престъпност.
— И двамата знаем, че имате. И винаги сте имали. Сигурен съм, че баща ти се е натъквал на престъпления, които дори не мога да си представя.
— Но?
— Тук нямате следствие. И никога не сте имали. Бас държа, че в деветдесет и девет процента от случаите баща ти е знаел кой какво е извършил до последния детайл. Но дали е бил в състояние да направи нещо, е съвсем друга работа. Отново съм готов да се обзаложа, че ако е имало един на сто случая, при който не е бил наясно с извършителя, той е останал неразрешен.
— Искаш да кажеш, че не ме бива в разследването.
— Искам да кажа, че разследването не е работа на окръжния шериф. За нея се изискват други умения. Когато нещата опират до спазването на законите в окръга, ти се справяш отлично. Но за другите неща трябва да си имаш следовател. А ти нямаш такъв.
— Имаш ли други въпроси, или да поръчваме?
— Само още един.
— Който е?
— Обикновено повторение. Никога ли не си била гадже на Рийд Райли?
— Какво ти става, Ричър?
— Отговори ми на въпроса.
— Никога не съм му била гадже!
— Сигурна ли си?
— Ричър!
— Сигурна ли си?
— Дори нямах представа, че е тук. Вече ти го казах.
— Окей — казах аз. — Хайде да поръчваме.
Личеше, че е бясна, но несъмнено беше и гладна. Повече гладна, отколкото бясна, защото остана на масата ми. Дори смяната на масите не й вършеше работа. Най-добре би било да скочи и да напусне заведението. Но явно не беше готова да го направи на празен стомах.