— Да.
— Много демократично от твоя страна.
— Не точно. Но както се казва, давещият се и за сламка се хваща.
— Ясно.
— Е, какво ти е първото впечатление?
— И трите са страхотни красавици.
— Това ли е общото между тях?
— Предполагам. Извън факта, че са жени.
— Много добре — кимна Деверо. — Съгласна съм. И трите са били невероятно красиви. Радвам се, че получих независимо потвърждение. Беше ми трудно да го изрека, дори пред себе си. Още повече пък на глас. Би прозвучало прекалено шантаво. Все едно съм лесбийка.
— И това те притеснява?
— Живея в Мисисипи — каза тя. — Служила съм в морската пехота, не съм омъжена…
— Окей.
— И нямам гадже.
— Окей…
— Но не си падам по жени.
— Разбрано.
— Не върви обаче полицайка да се прехласва пред красотата на убити жени. Не звучи добре.
— Разбрано — повторих аз, наведох се напред, за да бръкна зад гърба си, и измъкнах папката.
— Мисията приключена — казах и я оставих на бюрото. — Добре си го измислила между другото. Малко хора могат да надхитрят Нили.
— Щом ти го казваш… — отвърна тя, придърпа папката към себе си и сложи длан върху долната й част. Може би там, където беше още топла от тялото ми. — Идентифицира ли онази кола?
24
Притиснала папката с длан, тя ме гледаше право в очите. Въпросът остана да виси между нас. Идентифицира ли онази кола? В главата ми прозвуча настоятелната заповед на Гарбър, получена в ресторанта: Не давай — повтарям, не давай номера на местните сили на реда!
Той беше прекият ми началник. А заповедта си е заповед.
— Да или не? — настоя Деверо.
— Да.
— И?
— Не мога да ти кажа.
— Не можеш или не искаш?
— И двете. Информацията беше обявена за класифицирана пет минути след като я предадох.
Деверо не каза нищо.
— Ти как щеше да постъпиш в подобна ситуация? — попитах.
— Сега ли?
— Не сега, а навремето. Когато още си служила в Корпуса.
— В качеството си на морски пехотинец щях да постъпя точно като теб.
— Радвам се, че проявяваш разбиране.
Тя кимна. Ръката й продължаваше да лежи върху папката.
— Преди не ти казах истината. Поне не цялата. За къщата на баща ми имам предвид. Невинаги сме живели там под наем. Била е негова първоначално. Но когато майка ми се разболяла, открили, че нямат здравни осигуровки. А е трябвало да имат, като част от трудовия договор. Но се оказало, че служителят, който отговарял за осигуровките, крадял техните вноски в продължение на две години. За съжаление липсвали точно в този период, когато майка ми се разболяла. Били обречени. Баща ми плащал, докато можел, после ипотекирал къщата, но нещата се влошили. Банката му я взела, но го оставила като наемател. Достоен ход и от двете страни. Банката проявява някакво разбиране, а татко продължава да служи на обществеността въпреки жестокия удар в зъбите. Много ценя чувството за дълг и достойнство.
— Semper Fi — подхвърлих аз девиза на морските пехотинци.
— И още как. А ти все пак отговори на въпроса ми, каквото беше и намерението ти. След като информацията за колата е класифицирана, значи тя е собственост на човек от Келам. Това ми стига.
— Само ако има връзка между колата и убийството — казах аз.
— Едва ли е съвпадение.
— Съжалявам за баща ти.
— И аз. Беше достоен човек и заслужаваше по-добра съдба.
— Аз ступах онези цивилни — казах ненадейно.
— Наистина ли? — вдигна вежди Деверо. — Как се озова там, по дяволите?
— Пеша.
— Няма начин. До там са над двайсет километра, чак отвъд северния край на Келам се пада. На практика в Тенеси. Не си имал време за такъв преход.
— Какво се е случило там?
— Двама мъже са се мотали наоколо. По работа или просто на разходка. Виждали са оградата на Келам, но не са се доближавали до нея. Някакъв тип излязъл от гората и ги нападнал. Твърдят, че бил военен.
— С униформа ли?
— Не, но приличал на военен. Освен това е носил М-16.
— Странно.
— Знам. Сякаш изграждат забранена зона около базата.
— Защо им е да го правят? Нали разполагат с огромна неприкосновена площ?
— Не знам. Но какво друго би означавало това поведение? Гонят всеки, който се доближи до оградата.