По-малкият брат не беше пръв красавец, меко казано. Със сигурност не беше спечелил нищо от генетичната лотария и изобщо не приличаше на сестра си. Ама никак. Беше плачевно непривлекателен. Главата му приличаше на топка за боулинг, а близко разположените му очи наподобяваха дупките за захват върху нея.
— Ще влезем ли? — попитах.
Деверо поклати глава.
— Майката на Шона ме предупреди да не се мяркам насам, преди да открия кой е прерязал гърлото на първородното й дете. Цитирам я точно и не я обвинявам. Ужасно е да изгубиш детето си. Особено за хора като тези тук. Не че са очаквали дъщеря им да стане модел и да им купи къща в Бевърли Хилс. Но красотата й е означавала страшно много за тях. Чувствали са се специални, нали разбираш? Защото никога не са имали нищо друго и няма да имат…
Момчето продължаваше да ни гледа. Спокойно, мрачно и търпеливо.
— Да вървим — рекох аз. — Трябва ми телефон.
28
Деверо ми позволи да използвам телефона в кабинета й. Това все още не беше демокрация, но все пак крачка напред. Тя откри листчето с номера на Мънро, набра го вместо мен и каза, че се обажда шериф Елизабет Деверо, която желае да разговаря с майор Дънкан Мънро. След това ми подаде слушалката, стана от стола и напусна кабинета.
Аз се настаних зад бюрото с нямата слушалка в ръка. Зачаках. Тишината съскаше в ухото ми. В армията не използваха музиката за изчакване. Не и в далечната 1997 година. После нещо изтрака, сякаш някой беше вдигнал комплект слушалки от метално бюро.
— Как сте, шериф Деверо? Тук майор Мънро.
Самоуверен, енергичен и делови глас, в който се долавяха и жизнерадостни нотки. Нищо чудно. Всеки би звучал така, когато го потърси Елизабет Деверо.
— Мънро?
— Извинете… очаквах да разговарям с Елизабет Деверо.
— За съжаление попаднахте на мен — рекох. — Казвам се Джак Ричър и говоря по служебния телефон на шерифа. Служа в Триста деветдесет и шести, понастоящем обединен със Сто и десети. Майор съм, също като вас.
— Джак Ричър? — изненада се Мънро. — Разбира се, че съм чувал за вас. С какво мога да ви помогна?
— Гарбър каза ли ви, че изпраща човек под прикритие?
— Не е, но предполагам, че е щял да ме информира скоро. Това сте вие, така ли? Със задачата да слухтите за настроенията на местните? Съдейки по факта, че използвате шерифския телефон, май се справяте добре. Може би ви е приятно. Хората казват, че тя изглежда страхотно, ама май си падала малко лесбийка. Вашето мнение по въпроса?
— Това не е твоя работа, Мънро.
— Викай ми Дънкан, окей?
— Не, благодаря. Ще ти викам Мънро.
— Както желаеш. Та с какво мога да ти помогна?
— Тук продължават да се случват гадории. Тази сутрин открихме човек, застрелян на метри от оградата ви, откъм североизточната част на базата. Неизвестен извършител, използвал военни муниции и направил нескопосан опит да превърже фаталната рана на пострадалия с материали от полева аптечка.
— Какво? Някой го е гръмнал, а след това му предлага първа помощ? Това ми звучи като инцидент между цивилни.
— Надявах се да не бъдеш толкова предвидим. Как ще обясниш патрона и аптечката?
— „Ремингтън“, калибър двеста двайсет и три, закупен от военните складове.
— Малко преди това двама души са били пребити от човек, за когото се кълнат, че е бил военен.
— Може, но не и от Келам.
— Тъй ли? За колко души от базата можеш да гарантираш? По отношение на местопребиваването им днес сутринта?
— За всички — отсече Мънро.
— Буквално? — учудих се аз.
— Да, буквално — отвърна той. — Преди пет дни отряд „Алфа“ излетя за чужбина. По моя заповед всички останали са на разположение в базата. Седят в трапезарията или в офицерския клуб. Тук разполагат с много добра военна полиция, която ги държи под око, а и те се наблюдават помежду си. Гарантирам, че днес сутринта никой не е напускал базата. А и изобщо, откакто съм тук.
— Това ли е обичайният ти стил на работа?
— Не, това е тайното ми оръжие. Седят си по цял ден на задника и кибичат. Без вестници, без телевизия, без нищо. Рано или късно на някой му писва и започва да говори. Ей така, от скука. Методът работи безотказно. С извиването на ръце съм приключил отдавна. Постепенно проумях, че времето е най-добрият ми съюзник.