— Я повтори, защото е важно — рекох. — Абсолютно си сигурен, че никой не е напускал базата днес сутринта, така ли? Или снощи? Дори ако изпълнява тайни заповеди — местни, от Бенинг и дори директно от Пентагона? Говоря сериозно. Изобщо не се опитвай да ме будалкаш, защото аз съм я измислил тая игра.
— Сигурен съм — отвърна Мънро. — Кълна се в гроба на майка си. Знам как се правят тези неща, повярвай ми.
— Добре — рекох.
— Кой е убитият? — попита Мънро.
— Засега не се знае. Почти сигурно е цивилен.
— Близо до оградата?
— Също като онези, които са били пребити. Май говорим за забранена зона, а?
— Това е невъзможно. Няма как да се случи. Знам го със сигурност.
Замълчахме за момент.
— Какво друго знаеш със сигурност? — попитах аз.
— Не мога да ти кажа. Заповедта е да мълчим като риби.
— Тогава да си поиграем на Двайсетте въпроса, а?
— По-добре не.
— Късият вариант. Три въпроса, на които отговаряш с „да“ или „не“.
— Не ме бутай под прожекторите, ясно?
— И двамата вече сме там. Нима не си даваш сметка за това? Затънали сме до шия. Или там, при теб, или тук — при мен. Следователно рано или късно ще се наложи единият да помага на другия. Предлагам да започнем още сега.
Мълчание. После:
— Е, добре. Но само три въпроса, по дяволите!
— Казаха ли ти за колата?
— Да.
— Някой да е споменал като възможен мотив някакви пари от Косово?
— Да.
— Казаха ли ти за другите две убити жени?
— Не. Какви убити жени?
— Местни. Миналата година. По същия начин, с прерязани гърла.
— Свързани ли са?
— Може би.
— Исусе! Не, никой не ми е казал нищо за тях.
— Разполагаш ли с писмени документи за дислоцирането на отряд „Браво“? Между юни и ноември миналата година, да речем?
— Това е четвъртият ти въпрос.
— Не, сега просто си бъбрим. Двама офицери с един и същ чин си дрънкат глупости. Край на играта.
— Тук не разполагат с дислоцирането на отряд „Браво“. Той действа съгласно оперативни протоколи, които се съставят във Форт Браг. Само за външен оглед на шкафовете за документи ще ми трябва най-голямата призовка, която някога си виждал.
— А имаш ли някакъв общ напредък в базата? — попитах.
Не получих отговор.
— Колко време ти е нужно, за да задействаш скритото си оръжие?
— Обикновено става по-бързо, отколкото тук.
Този път аз замълчах. Тишината се нарушаваше само от дишането ни по откритата линия. Пръв се обади Мънро.
— Няма какво повече да говорим, Ричър. Достатъчно е да помислиш малко, за да си изясниш нещата. Защото и двамата знаем, че са ме изпратили тук да прикривам нечий задник. Но аз не съм от тези. Никога не съм бил.
— И?
— Доколкото съм осведомен засега, никой от нашите не е убивал никакви жени. Нито този месец, нито през ноември, нито през юни. Това е положението в момента.
29
Деверо се върна в кабинета в мига, в който затворих телефона. Май беше чакала да угасне някоя лампичка на централата в съседната стая.
— Е? — погледна ме въпросително тя.
— Не са имали обходни патрули. Никой не е напускал Келам след пристигането на Мънро.
— Че какво друго ще каже? — присви устни тя.
— Не е надушил нищо. Според него извършителят не е от базата.
— Хм.
Кимнах. Пълна мистерия. Политиката и реалният свят. Тотално объркване.
— Няма ли да обядваме? — попитах.
— После.
— Защо после?
— Защото имаш проблем. Братовчедите Маккини те чакат на улицата. Довели са си и подкрепления.
Деверо ме въведе в една ъглова стая с прозорци на двете стени. На главната улица не се виждаше жива душа. Но гледката на север към Т-образното кръстовище беше различна. Четирима души. Старите ми приятели плюс двама, които много приличаха на тях. Мръсни, дългокоси, с кожени якета и татуировки. Стояха на разклона с ръце в джобовете и безцелно подритваха камъчетата в краката си.
Първата ми реакция беше смайване и възхищение. Удар с глава в лицето е сериозна работа. Особено ако съм го нанесъл аз. Да мърдаш и говориш само няколко часа по-късно е наистина впечатляващо. Втората ми реакция беше раздразнение. Ядосах се на себе си. Бях проявил неоправдана мекушавост. Бях твърде отскоро в града, твърде нерешителен и склонен да приема животинската тъпота за смекчаващо вината обстоятелство.