Мълчание.
— Другият вариант е тактическо отстъпление — продължих аз. — Изтегляте се сега и получавате достатъчно време да съберете по-сериозна армия. След два дни пак ще се появите. Вече десетки. Можете да потърсите и старата пушка на дядо си, останала му от войната. Можете да глътнете и по няколко болкоуспокоителни. Предварително. Ей така, за всеки случай.
Никакъв отговор. Пълно мълчание. Но раменете леко увиснаха, а краката започнаха да тъпчат на място.
— Добро решение — кимнах. — Винаги е по-добре да имаш превъзходство в жива сила. Наистина трябва да отскочите до Пентагона и да им обясните как трябва да се разсъждава. Те ще ви изслушат. Те изслушват всички, с изключение на нас.
— Ще се върнем — рече шефът.
— Ще бъда тук — уверих го аз. — Заповядайте, когато сте готови.
Тръгнаха си. С подчертано небрежна походка. За да изглеждат печени, за да спасят част от достойнството си. Качиха се в пикапите и направиха цяло шоу с форсирането на двигателите и свиренето на гумите. Поеха на запад, по гористия път към Мемфис и широкия свят. Изчаках да изчезнат от погледа ми и влязох обратно в шерифската служба.
Деверо беше наблюдавала развоя на събитията от полутъмната ъглова стая. Нещо като ням филм, без диалог.
— Накара ги да се махнат, а? — подхвърли тя. — Не мога да повярвам, че им се извини.
— Не съвсем — отвърнах. — Поканих ги да дойдат друг път. Скоро ще се върнат, но ще бъдат цяла армия.
— Защо го направи?
— За да имаш кого да арестуваш. Ще се отрази добре на предизборната ти кампания.
— Ти си луд!
— Сега може би ще обядваме, а?
— Вече имам покана.
— Откога?
— Отпреди пет минути. Майор Дънкан Мънро ме покани на обяд в офицерския клуб на Келам.
30
Деверо се качи в колата си и потегли за Келам. Аз останах сам на тротоара пред участъка. Минах покрай празния парцел и се насочих към ресторанта. Обяд, за един човек. Пак си поръчах чийзбургер и пак отидох при телефона на входа, за да се обадя в Пентагона. На полковник Джон Джеймс Фрейзър, офицера за връзки със Сената. Вдигна още на първото позвъняване.
— Кой гений реши да засекрети регистрацията на колата? — попитах го аз.
— Не мога да ти кажа.
— Голяма грешка, независимо чия е. Така и на децата стана ясно, че колата е собственост на някой от Келам. Все едно сте пуснали обява във вестника.
— Нямахме избор. Не можехме да го направим обществено достояние. Това би означавало журналистите да се появят пет минути след силите на реда, което беше немислимо.
— Като ви слушам, започвам да си мисля, че колата е била собственост на член на „Браво“ — отбелязах аз.
— Не съм казал нищо подобно. Но наистина нямахме избор, повярвай ми. Последиците щяха да са катастрофални.
В гласа му се долови нещо особено.
— Кажи, че се шегуваш, моля те! — рекох. — Защото в момента звучиш така, сякаш колата е била собственост на самия Рийд Райли!
Без отговор.
— Така ли е? — настоях аз.
Мълчание.
— Така ли е?
— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека — промърмори Фрейзър. — А ти недей да питаш пак и недей да споменаваш това име. Не и по открита линия.
— Има ли обяснение споменатият офицер?
— Не мога да коментирам.
— Това вече е прекалено, Фрейзър. Трябва хубаво да си помислиш. Прикриването винаги е по-лошо от самото престъпление. На това трябва да се сложи край.
— Не става, Ричър. Разработен е план, който трябва да бъде изпълнен.
— А този план включва ли забранена зона около Келам? Може би само за журналисти?
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Разполагам с косвени доказателства — следи от войнишки ботуши извън оградата на Келам в близост до един труп. Пак повтарям: нещата излизат извън контрол.
— Чий труп?
— На някакъв човек на средна възраст, който си е търсил белята.
— Журналист ли?
— Още не съм се научил да ги разпознавам по външния вид. Може би в пехотата има подобни курсове, но не и във Военната полиция.
— Без документи?
— Още не сме го претърсили. Чакаме да приключи аутопсията.