Отблизо момчето не изглеждаше по-добре, отколкото навън. Но тялото му беше в отлична форма. Слабо и стройно, с добре развита мускулатура, широко в гърдите и раменете, със здрави ръце. Дълбоко в себе си беше добро момче, търпеливо и жизнерадостно. Аз го харесвах.
— Дали ще ме приемат в армията? — попита то.
— Кой да те приеме?
— Ами онези, които подбират хора.
— Съден ли си за някакви престъпления?
— Не, сър.
— Арестуван ли си някога, имаш ли полицейско досие?
— Не, сър.
— Значи ще те приемат. Още днес, ако имаш навършени години.
— Другите ще ми се смеят.
— Може би, но не заради това, което си мислиш. Войниците не са такива. Вероятно ще открият нещо друго, за което дори не си помислял.
— Може да не свалям каската от главата си.
— Само ако ти намерят някоя много голяма.
— И прибор за нощно виждане.
— Плюс сапьорска униформа — рекох.
Според мен обезвреждането на бомби идваше на дневен ред. Локални войни, минни заграждения. Премълчах това, защото едва ли беше подходящо за ушите на потенциален доброволец.
Отпих глътка чай.
— Гледаш ли телевизия? — попита момчето.
— Малко. Защо питаш?
— Заради рекламите, които показват, едночасовата история трябва да се вмести в четирийсет минути. Така че минават направо към същината, не си губят времето.
— Мислиш, че аз си губя времето?
— Аха.
— Добре. Кой според теб е убил сестра ти?
Момчето отпи от чашата, пое дълбоко дъх и започна.
Изля всичко, което мислеше. И всичко, за което никой не го беше питал. Бързо, гладко и смислено.
— Прерязаното гърло означава, че трябва да търсим човек, който е трениран да върши подобни неща или има съответния опит. А може би и двете.
Подобни неща. Прерязаното гърло на собствената му сестра.
— Кой отговаря на този профил? — попитах.
— Военните. Особено тук. Особено бившите военни. Форт Келам е тренировъчна база за специални операции. Те владеят такива умения. Ловците също. А ако трябва да бъдем честни, и повечето жители на града. Включително и аз самият.
— Ти? Ходиш ли на лов?
— Не, но трябва да ям, нали? Хората гледат прасета.
— И?
— Какво „и“? Да не мислиш, че прасетата се самоубиват? Ние ги колим.
— Ти колил ли си прасе?
— Много пъти. Така печеля по някой долар.
— Къде и кога видя Шона за последен път? — попитах аз.
— В деня на убийството. Беше петък, през ноември. Излезе някъде към седем. След мръкване. Беше се наконтила.
— Къде отиде?
— Отвъд жп линията. Може би в бар „Бренънс“. Често ходеше там.
— Той ли е най-посещаваният бар?
— Всички са посещавани. Но много хора започват и свършват в „Бренънс“.
— С кого излезе Шона въпросната вечер?
— Сама излезе. Може би имаше среща с гаджето си в бара.
— Стигнала ли е до там?
— Не. Откриха я на две преки от тук. На мястото на един недовършен строеж.
— Онзи с купчината чакъл отпред?
— Беше просната точно върху нея — каза момчето. — Като на жертвоприношение — от онези, които съм виждал в учебника по история.
Станахме от масата, помотахме се из кухнята, а след това си сипахме още чай и отново седнахме.
— Разкажи ми за последното гадже на Шона — казах аз.
— Беше първото й бяло гадже.
— Тя харесваше ли го?
— О, да.
— Разбираха ли се?
— Доста добре.
— Нямаха проблеми, така ли?
— Не съм забелязал да имат.
— Той ли я е убил?
— Може би.
— Защо го казваш?
— Защото не мога да го изключа.
— Вътрешно чувство?
— Иска ми се да кажа не, но някой го е направил. Може да е бил и той.
— Как му е името?
— Рийд. Шона непрекъснато го повтаряше — Рийд това, Рийд онова. Все Рийд, Рийд…
— Фамилия?
— Не я знам.
— Ние носим табелки с имената си. Над горното дясно джобче на униформата.
— Никога не съм го виждал в униформа. Всички излизаха в градски отпуск с джинси и тениски. И понякога с якета.
— Офицер или редник беше?
— Не знам.