— Не ти ли каза? Предполагам, че си говорил с него.
— Каза, че името му е Рийд, и толкоз — поклати глава момчето.
— Гадняр ли беше?
— Малко.
— Изглеждаше ли на човек, който бачка здраво, за да си изкарва хляба?
— Никак. Не приемаше нещата сериозно.
— Значи може да е офицер — рекох. — Как посрещна идеята ти да постъпиш в армията?
— Каза, че е благородно да служиш на родината си.
— Офицерски приказки — подметнах аз.
— Каза, че мога да усвоя някаква професия. Да стана специалист.
— Можеш и повече от това.
— Каза, че всичко ще ми бъде обяснено от наборната комисия. Най-добрата била в Мемфис.
— Не отивай там — предупредих го аз. — Много е опасно. Там действат наборни офицери от всичките четири рода войски. Има голяма вероятност да те вземат онези от морската пехота. А това означава съдба, по-лоша и от смъртта.
— Къде тогава да отида?
— Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия.
— Дали ще ме приемат?
— Сигурно. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.
— Говори се, че в армията има съкращения.
— Благодаря, че ми го напомни, приятел.
— Защо тогава ще искат да ме приемат?
— Защото продължават да набират доброволци. Стотици хиляди. Защото всяка година напускат десетки хиляди и им трябват нови хора.
— Какво не й е наред на морската пехота?
— Всъщност нищо. Става въпрос за традиционно съперничество. Иначе сме едни и същи.
— Те правят десанти, нали?
— Историята сочи, че сухопътните войски са направили много повече.
— Шериф Деверо е била в морската пехота.
— И все още е — поправих го аз. — Когато човек постъпи там, той си остава морски пехотинец дори и когато е напуснал. Това е една от особеностите им.
— Личи ти, че я харесваш — рече момчето. — Видях те да се возиш в колата й.
— Бива си я — кимнах аз. — А Рийд има ли кола?
— Те всички имат коли — отвърна Брус. — Ако ме приемат, и аз ще си купя.
— Каква марка е колата на Рийд?
— „Шеви Бел Еър“, модел петдесет и седма, с две врати. Не може да се нарече точно класика, защото е доста очукана.
— Цвят?
— Син — отвърна момчето.
33
Брус ми показа стаята на сестра си. Чиста и подредена. Не беше превърната в параклис, не беше и разчистена. От нея се излъчваха недоумение за загубата и липса на енергия. Леглото беше оправено, дрехите бяха подредени на спретнати купчинки. Явно все още нямаше решение за нейното бъдеще.
Не се виждаха никакви лични вещи на Шона Линдзи. Била е жена, а не тийнейджърка. Никакви плакати по стените, никакви сувенири, никакъв дневник със задъхани признания. Само дрехи, обувки и две книги. Това беше всичко. Едната от книгите беше тънък наръчник, в който се обясняваше как се става обществен нотариус. Другата беше стар пътеводител на Лос Анджелис.
— Тя мечтаеше ли да стане кинозвезда? — попитах.
— Не — поклати глава момчето. — Само искаше да пътува.
— Особено до Лос Анджелис?
— Навсякъде.
— Работеше ли нещо?
— Да. На половин работен ден във финансовата къща, която е до бар „Бренънс“. Доста я биваше в смятането.
— Споделяше ли с теб нещо, което не можеше да каже на майка ви?
— Че мрази този дом. Че иска да се махне от тук.
— А майка ви не искаше и да чуе подобно нещо, така ли?
— Тя искаше Шона да е в безопасност. Мама се страхува от света.
— А тя къде работи?
— Чистачка е в няколко бара. Подготвя ги за отваряне.
— Какво друго знаеш за Шона?
Момчето понечи да отговори нещо, после спря. В крайна сметка само сви рамене и млъкна. Придвижи се в средата на стаята, сякаш попиваше нещо, витаещо във въздуха. Останах с впечатлението, че рядко е влизал тук. И преди, и след смъртта на Шона.
— Знам само, че ми липсва — промълви то.
Върнахме се в кухнята.
— Майка ти ще има ли нещо против да използвам телефона, ако си платя? — попитах аз.
— Искаш да се обадиш на някого? — учудено попита момчето. Сякаш бях пожелал нещо крайно необичайно.
— Всъщност на двама души. На единия трябва да се обадя, а на другия искам да се обадя.