— Не знам колко ще струва.
— Уличните автомати струват четвърт долар на обаждане — поясних аз. — Какво ще кажеш, ако оставя по цял долар?
— Много е — поклати глава момчето.
— Става въпрос за междуградски разговори.
— Добре, както решиш. Аз ще бъда отвън.
Изчаках го да излезе на двора. Видях как заема позиция до оградата и отправя поглед към улицата. Спокоен, безкрайно търпелив. Нещо като вечна стража. Пъхнах еднодоларова банкнота между стената и пластмасовата кутия на телефона, взех слушалката и набрах номера, на който трябваше да се обадя. Стан Лаури от нашата база. Вдигна сержантът, който веднага ме свърза с него.
— Това вече е изненада — рекох. — Все още си там, на предишната работа.
— В момента тук е по-безопасно, отколкото при теб — отвърна Стан. — Франсис Нили току-що се прибра.
— Тя се тревожи прекалено много.
— А ти — прекалено малко.
— Я ми кажи Карла Диксън още ли работи в счетоводството?
— Мога да проверя.
— Задай й един въпрос от мое име. Искам да зная дали трябва да съм загрижен за пари, които пристигат от място, наречено Косово. Нещо като прането на колосални суми от страна на гангстерите.
— Не ми звучи много вероятно. Това е някъде на Балканите, нали? Там всеки, който притежава коза, се смята за средна класа. И богат, ако притежава две кози. Не е като в Америка.
— Но и не много по-различно от някои части на Америка — отбелязах аз, поглеждайки през прозореца.
— Яд ме е, че не работя във финансовата област — рече Лаури. — Ако бях в такъв отдел, сигурно щях да овладея някои специфични умения — например как да спестявам.
— Свиркай си, поне за известно време ще получаваш помощи за безработни.
— Много ти е весело.
— Имам куп поводи за това.
— Нима? Какво става там при теб?
— Все хубави неща — отвърнах аз и затворих.
Извадих още един долар, пъхнах го между стената и телефона и набрах номера, който исках да набера. Насреща вдигна служителка от Министерството на финансите, която звучеше елегантно, като жена на средна възраст.
— С кого да ви свържа, моля? — попита тя.
— С Джо Ричър, ако обичате.
Разнесе се някакво потракване и стъргане, последвано от минута пълна тишина. През 1997-а дори в Министерството на финансите не използваха фонова музика. После в слушалката прозвуча женски глас:
— Кабинетът на мистър Ричър.
Тази звучеше като млада и умна. Вероятно притежателка на отлична диплома от престижен колеж с блестящи очи, изпълнени с идеализъм. И вероятно хубава. Може би с къса поличка от туид и бяло поло. Брат ми умееше да ги подбира.
— Там ли е мистър Ричър? — попитах.
— Боя се, че няма да е тук през следващите няколко дни. Наложи се да замине за Джорджия. — Каза го така, сякаш му се беше наложило да отлети за Сатурн или Нептун. На невъобразимо разстояние, с нищожни шансове да се върне обратно. — Ще оставите ли някакви координати?
— Съобщете му, че го е търсил брат му.
— Колко вълнуващо! Той никога не е споменавал, че има братя. Всъщност знаете ли, че гласовете ви си приличат?
— Така казват — отвърнах аз. — Няма да ви карам да му предавате нещо, просто исках да го чуя. Ей така, за да проверя как е.
— Той ще разбере ли кой от братята му се е обадил?
— Надявам се, защото има само един.
Излязох навън веднага след този разговор. Братът на Шона продължаваше самотната си вахта. Помахах му. Той ми отговори, но не помръдна. Очите му бяха все така отправени към далечния хоризонт. Поех по обратния път и не след дълго завих наляво, към града. На известно разстояние от прелеза чух боботенето на автомобилен двигател зад гърба си, последвано от кратко включване на сирена. Като любезен поздрав. Обърнах се в момента, в който Деверо спря до мен. Тихо и плавно. Секунда по-късно вече седях до нея. Делеше ни единствено калъфът на дългата пушка.
34
— Доста дълъг обяд. — Това беше първото нещо, което ми дойде наум. Трябваше да прозвучи описателно, но тя го възприе другояче.
— Ревнуваш ли?
— Зависи от менюто, което са ти предложили.
— Основното ястие беше крехко телешко с хрян и печени картофи. Приготвено наистина много добре. Трябва да ти е познато. Все пак сума време си се хранил в офицерски столови.