— А как премина разговорът?
— Беше предизвикателен.
— В какъв смисъл?
— Първо ти. Разкажи ми какво прави, докато ме нямаше.
— Аз ли? Моето обедно меню се състоеше от зелен хайвер.
— Как така?
— Върнах се при смачканата кола. Имах заповед да унищожа регистрационната табела, но нея вече я нямаше. Мястото беше основно прочистено. Сутринта там е поработил доста народ. Стигнах до заключението, че ти беше права. Край оградата на Келам има много следи от армейски ботуши, което говори за изграждането на забранена зона. Собствениците им са получили заповед да разчистят мястото, защото някой в Пентагона е стигнал до заключението, че аз няма да го направя.
Деверо мълчеше.
— После си направих една дълга разходка — добавих.
— Видя ли купчината чакъл?
— Още сутринта я видях. Върнах се да я огледам по-отблизо.
— Като си мислеше за Джанис Мей Чапман?
— Очевидно.
— Случайност, нищо повече — поклати глава тя. — Каквото и да си мислят някои хора, изнасилванията на бели жени от чернокожи в Мисисипи се случват изключително рядко.
— Може би някой бял я е замъкнал там.
— Малко вероятно. Би рискувал да го видят поне стотина души.
— Там е било открито и тялото на Шона Линдзи. Поговорих си с братчето й.
— Че къде другаде да го открият? Изоставен строеж, удобен за целта.
— Там ли са я убили?
— Едва ли. Нямаше кръв.
— На мястото или по нея?
— И на двете.
— Какво е заключението ти?
— Един и същ човек.
— И?
— Склонност към риск — отвърна тя. — Юни, ноември, март. Първо момиче от дъното на социално-икономическата стълбица. После идва ред на средата, после на върха. Поне по стандартите на окръг Картър. Стартира на сигурно, след което постепенно започва да рискува. На никой не му пука за бедните чернокожи момичета. Чапман е първата жертва, която бе забелязана.
— На теб ти пука за бедните чернокожи момичета — отбелязах аз.
— Знаеш как е. Разследването не може да се поддържа от само себе си. Трябва му външен източник на енергия, някой, който да се гневи и протестира.
— А гняв и протести нямаше, така ли?
— Имаше болка, имаше скръб и страдание. Но останалото беше примирение. Както обикновено. Ако всички убити жени в Мисисипи възкръснат и тръгнат посред нощ из града, ще откриеш две неща: парадът ще бъде много голям, а повечето от участниците в него ще бъдат чернокожи. Тук открай време убиват бедни чернокожи момичета. И далеч по-малко заможни бели жени.
— Как се казваше момичето на Макклачи?
— Розмари.
— Къде открихте тялото й?
— В канавката край прелеза. Западно от линията.
— Кръв?
— Никаква.
— Беше ли изнасилена?
— Не.
— А Шона Линдзи?
— Не.
— Значи Джанис Мей Чапман е някаква ескалация.
— Вероятно.
— Розмари Макклачи имаше ли някаква връзка с Келам?
— Разбира се. Нали разгледа снимките й? Пред вратата й висяха куп курсанти от Келам с изплезени езици. Излизала е с много от тях.
— Бели или чернокожи?
— Всякакви.
— Офицери или редници?
— Всякакви.
— Заподозрени?
— Дори нямах причини да ги разпитвам. Поне две седмици преди убийството не са я виждали да излиза с някого от Келам. А моята юрисдикция свършва пред оградата на базата. Никой не би ме допуснал вътре.
— Но днес те допуснаха.
— Да, така е.
— Как ти се стори Мънро?
— Предизвикателен — повтори тя.
Прекосихме прелеза и спряхме. На запад се простираше дългият прав път. Канавката, в която бяха открили тялото на Розмари Макклачи, оставаше вдясно. Вляво се виждаше завоят, от който се излизаше на главната улица. Типичен полицейски инстинкт — когато се колебаеш, спираш някъде, където могат да те видят. Така създаваш впечатлението, че вършиш нещо, дори когато е точно обратното.
— Съвсем логично започнах с предположението, че Мънро ще лъже най-нагло — подхвърли Деверо. — Задача номер едно: на всяка цена да прикрие армията. Разбирам го и не го обвинявам. И той като теб изпълнява заповеди.
— И?
— Попитах го за забранената зона. Разбира се, той отрече да има такава.
— Не е имал избор.