Отрядът „Браво“ в Косово.
Отрядът „Браво“ у дома.
Лошо.
— Имаше ли приятел? — попитах.
Имала няколко, беше отговорът, наситен с примитивна възхита. По няколко едновременно. Истински парад. Млади мъже с късо подстригани коси, облечени с „дочени“ панталони и „долни фланелки“, някои от тях и с „мотоциклетистки“ якета.
В превод джинси, тениски и кожени якета.
Военнослужещи в отпуск.
Лошо.
— Някой от тях беше ли по-специален?
След още едно кратко съвещание стариците постигнаха съгласие, че през последните три-четири месеца се е появило известно постоянство. Потокът от посетители постепенно изтънял до вадичка, а след това напълно пресъхнал. Заменен от вниманието на един-единствен мъж — отново млад, възпитан и с къса коса, отново облечен по неподходящ начин — тоест с дънки, тениска или кожено яке. По тяхно време било немислимо истинският джентълмен да посети любимата си, облечен в нещо различно от костюм и вратовръзка.
— Какво правеха? — попитах.
Излизали, отвърнаха жените. Понякога следобед, но по-често вечер. Вероятно по заведения. Защото в този затънтен край други забавления почти нямало. Най-близкото кино се намирало в градче на име Коринт. Преди време в Тюпълоу имало оперета, но тя била отдавна закрита. Двойката се прибирала късно, почти винаги след полунощ, тоест след преминаването на влака. Понякога кавалерът оставал за час-два, но никога за цялата нощ.
— Кога я видяхте за последен път?
Било в деня, преди да умре. Излязла в седем вечерта. Със същия кавалер, който дошъл да я вземе точно на минутата, съвсем официално.
— С какво беше облечена Джанис? — попитах.
С жълта рокля до коленете, но с дълбоко изрязано деколте.
— С кола ли я взе кавалерът?
Да, с кола.
— Какъв цвят беше колата?
Синя, казаха те.
36
Оставихме стариците на верандата и прекосихме улицата, за да огледаме къщата на Чапман. Беше почти същата като на съседките й. Класически тип, построена набързо за уволнените след Втората световна война бойци, които били нетърпеливи да създадат дом и семейство. Така било дадено началото на най-големия бейби-бум в историята на страната. После с течение на времето къщите започнали да се отличават една от друга. Това с пълна сила важеше за тризнаците пред очите ни. Тази на Чапман беше останала скромна и незабележителна, но въпреки това приятна. Някой я беше разкрасил с безвкусна дърворезба, друг беше сменил входната врата.
Качихме се на верандата и аз надникнах през прозореца. Малък почти квадратен хол, обзаведен с почти нови мебели. Диванче-двойка, кресло и малък телевизор, поставен върху нисък скрин. До него имаше видеоплейър и няколко касети. През отворената врата на хола се виждаше част от тесен коридор. Смених позицията и протегнах врат, за да го разгледам по-добре.
— Можеш да влезеш — обади се Деверо зад мен.
— Наистина ли?
— Вратата не е заключена. Така я заварихме.
— Това нормално ли е?
— Не е ненормално. Ключ така и не открихме.
— Дори в чантата й?
— Беше без чанта. Намерихме я в кухнята.
— А това нормално ли е?
— Не е била пушачка — отвърна Деверо. — Положително не е плащала и сметките. За какво й е била чанта?
— Може би за тоалетни принадлежности.
— Двайсет и седем годишните жени не си пудрят носовете през пет минути. Вече не е като едно време.
Отворих входната врата и влязох. Къщата беше чиста и подредена, но въздухът беше тежък и застоял. Подът, килимите, боята по стените — всичко изглеждаше свежо, макар че не беше ново. Коридорът от хола водеше до кухня-трапезария. До нея имаше две спални, вероятно с баня между тях.
— Хубаво местенце — рекох. — Можеш да го купиш, вместо да живееш на хотел.
— С ония стари квачки отсреща, които ще ме наблюдават денонощно? — вдигна вежди Деверо. — Нали ще полудея за една седмица?
Усмихнах се.