— Не бих го купила, дори квачките да ги няма. Не бих могла да живея така. Не съм свикнала.
Кимнах, но не казах нищо.
— На практика не мога да го купя, дори и да искам — добави тя. — Дори не знам дали има наследници. Няма с кого да говоря.
— А завещание?
— Тя е била само на двайсет и седем.
— Някакви документи?
— Засега не сме открили нищо.
— Ипотека?
— В окръга няма ипотечни документи.
— Роднини?
— Никой не си спомня да е споменавала за роднини.
— Какво ще правиш тогава?
— Не знам.
Тръгнах по коридора.
— Разглеждай на воля — подвикна след мен Деверо. — Чувствай се като у дома си. Повикай ме, ако има нещо, което трябва да видя.
Тръгнах да обикалям из стаите. Обзе ме чувството, че съм проникнал незаконно, както винаги когато се озовавах в дома на мъртвец. Тук-там се забелязваха следи от безпорядък. Сякаш домакинята не беше успяла да подреди всичко преди появата на очакван гост. Това придаваше известна топлина на дома, но общото впечатление за безжизненост и пустота беше преобладаващо. Натрапваше се униформеността. Мебелите с еднаква дамаска, вероятно купени от един магазин и изработени от един производител. Килимите с еднаква шарка изглеждаха по същия начин, стените бяха в един и същ цвят. Без картини по тях, без снимки по лавиците. Никакви книги, никакви сувенири за спомен, никакви любими предмети.
Банята беше чиста. Ваната и кърпите бяха сухи. Шкафчето за лекарства над умивалника имаше огледална вратичка, зад която имаше обикновени аналгетици, паста за зъби, дамски превръзки, вода за уста, сапуни и шампоани. В основната спалня нямаше нищо впечатляващо, освен недобре оправеното легло. В другата спалня имаше доста по-тясно легло, очевидно неизползвано.
Кухнята беше оборудвана с всичко необходимо, но аз се съмнявах, че Чапман си е падала по готвенето. Ръчната й чанта беше поставена на плота, опряна в стената на хладилника. Семпла, изработена от кожа, с магнитно капаче. Тъмносиня на цвят. Може би оставена у дома именно поради цвета. Не бях запознат с последните тенденции на модата, но ми се струваше малко вероятно жълтата рокля да отива на синя чанта. Въпреки че подобни цветови комбинации се срещаха често в лентичките за ордени, а жените в униформа, които познавах, бяха готови на убийство да се сдобият с една от тях.
Отворих капачето и надникнах. Вътре имаше тънко кожено портмоне, тъмночервено. Запечатано пакетче носни кърпички, химикалка, няколко монети и трохи. На дъното проблесна автомобилен ключ. Дълъг и назъбен, с вдлъбната пластмасова глава, върху която беше гравирана голяма буква Х.
— Хонда — обади се Деверо, неусетно появила се до мен. — Хонда сивик. Закупена нова преди три години от представителството на „Хонда“ в Тюпълоу. В отлично техническо състояние.
— Къде е? — вдигнах глава аз.
— В гаража — отвърна Деверо и махна към вратата.
Извадих портмонето от чантата. В него нямаше нищо, освен малко пари и шофьорска книжка от Мисисипи, издадена преди три години. Снимката скриваше най-малко половината от привлекателността на Чапман, но въпреки това привличаше погледа. Парите бяха по-малко от трийсет долара.
Върнах портмонето обратно и оставих чантата на мястото й до хладилника. После отворих вратата, която беше посочила Деверо. Зад нея имаше малко мокро помещение с още две врати. Тази отляво водеше към задния двор, а от другата се влизаше направо в гаража. Там нямаше абсолютно нищо, освен хондата. Компактен сребрист автомобил без нито една драскотина. Просто стоеше и чакаше. Студен, търпелив, излъчващ едва доловима миризма на автомобилно масло. Около него имаше само цимент, гладък и добре почистен. Никакви кашони за пренасяне, никакви стари мебели, никакви непотребни вещи.
Абсолютно нищо.
Странно.
Отворих вратата към задния двор и излязох навън. Деверо ме последва.
— Е, какво ти е мнението? — попита тя. — Пропуснала ли съм нещо?
— Да — отвърнах аз. — Има неща, които всеки би трябвало да види.
— Какво съм пропуснала?
— Нищо. Говоря за неща, на които трябваше да обърнем внимание. Точно там е работата. Съвсем конкретни неща, които не видяхме, защото липсват.
— Какви неща? — повтори тя.
— По-късно ще ти обясня — отвърнах аз просто защото в същия миг вниманието ми беше привлечено от нещо друго.