Тя замълча.
— Помисли и ще видиш, че това е напълно възможно — добавих аз. — Слънчев следобед, пълно уединение. Седят отзад, защото не искат старите квачки да следят всяко тяхно движение на верандата. Настанили са се под навеса, добре им е. Желанието им идва съвсем естествено.
— Направо на ливадата?
— Ти не би ли го направила?
Тя закова поглед в мен и каза:
— Зависи с кого, както ти правилно подхвърли на доктора.
През следващите няколко минути обсъждахме различните наранявания. Аз отново повторих номера с ръката. Притиснах я към пръстта и я раздвижих, симулирайки пристъп на страст. Когато я вдигнах, кожата ми беше изпъстрена с петънца хлорофил и миниатюрни точици кал. Избърсах се и я протегнах да я види. Същите червени белези, които имаше по гърба и хълбоците на Джанис Мей Чапман. Бяха повърхностни, без разкъсване на кожата, но и двамата бяхме на мнение, че при случая с Чапман натискът е бил по-силен и по-продължителен.
— Трябва отново да влезем вътре — рекох.
Кошът за пране беше зад вратата на банята. Правоъгълен сандък с капак, изработен от камъш и боядисан в бяло. Най-отгоре на купчинката вътре имаше къса лятна рокля. С буфан ръкави, на бели и червени ивици, набрана в талията. По гърба личаха зелени петна от трева. Под нея имаше кърпа за ръце, а още по-надолу — бяла блузка.
— Няма бельо — отбеляза Деверо.
— Няма.
— Насилникът го е прибрал като сувенир.
— Според мен изобщо не е носила бельо. Нали е чакала гаджето си?
— През март? — вдигна вежди тя.
— Какво беше времето в онзи ден?
— Топло и слънчево — отвърна Деверо. — Прекрасен ден.
— Розмари Макклачи не е била изнасилена — рекох. — Нито пък Шона Линдзи. Ескалацията е едно, но пълната промяна в стила — съвсем друго.
Деверо не отговори. Обърна се и излезе в коридора. Централната ос на малката къща. Огледа се и промърмори:
— Какво пропускам? Какво би трябвало да е тук, но го няма?
— Нещо, което е по-старо от три години — отвърнах. — Дошла е отнякъде другаде, би трябвало да си носи и някакви вещи. Ако не друго, поне книги или снимки. А може би някой любим стол…
— Двайсет и четири годишните не са особено сантиментални.
— Но все пак си пазят разни дреболии.
— Ти какво си пазеше, когато беше на двайсет и четири?
— Аз съм различен. Ти също.
— И тъй, какво искаш да ми кажеш?
— Искам да ти кажа, че преди три години тази млада жена се е появила тук сякаш от нищото, без лични вещи. Купува си къща и кола, вади си местна шофьорска книжка. Купува и ново обзавеждане, за което плаща в брой. Няма богат татко, защото, ако имаше, снимката му със сигурност щеше да е в сребърна рамка редом с телевизора. Искам да разбера коя е била тя.
38
Последвах Деверо, която тръгна да проверява къщата стая по стая, за да огледа всичко още веднъж. Все още прясната боя по стените. Новото диванче и кресло в хола. Телевизор последен модел плюс скъп видеоплейър. Дори тенджерите и тиганите в кухнята изглеждаха нови, а по ножовете и вилиците в чекмеджето липсваха и най-малките драскотини, свидетелстващи за продължителна употреба.
Дрехите в гардероба не бяха на повече от два сезона. Нямаше абитуриентска рокля в найлонов калъф, нямаше униформа на мажоретка. Никакви семейни снимки, никакви сувенири и стари писма, никакви плюшени животни, запазени от детството. Дори кутия за бижута липсваше.
— Има ли значение? — попита Деверо. — В крайна сметка е била случайна жертва.
— Тя ми е загадка — отвърнах. — А аз не обичам неразрешените загадки.
— Когато се прибрах в града, Чапман вече беше тук. Изобщо не съм се замисляла, хората постоянно идват и си отиват. Това е Америка.
— Беше ли чувала нещо за миналото й?
— Нищо.
— Клюки, слухове?
— Не.
— Работеше ли нещо?
— Не.
— Акцент?
— От Средния запад. Или малко по на юг. Само веднъж съм говорила с нея.
— Взехте ли пръстови отпечатъци от трупа?
— Не. Защо са ни? Знаехме коя е.
— Наистина ли знаехте?
— Е, сега вече е късно — промърмори тя.
Кимнах. Кожата на Чапман сигурно вече щеше да се свлича от пръстите й като стара мека ръкавица. Щеше да е набръчкана и да се къса като мокра книжна торба.