— Имаш ли комплект за сваляне на отпечатъци в колата? — попитах.
Тя поклати глава.
— При нас с отпечатъците се занимава Бътлър, другият ми заместник. Изкара курсове в участъка в Джаксън.
— Извикай го тук да снеме отпечатъци.
— Те няма да бъдат само нейни.
— Но девет от десет ще бъдат. Да започне от кутията с дамски превръзки.
— Едва ли ще се окаже в някоя база данни. Била е почти дете. Не е служила в армията, не е била ченге.
— Няма как да разберем, без да проверим — казах настойчиво аз.
Деверо използва радиостанцията в колата си, зарязана насред обръщалото. Наложи се да размества пионките. Пелегрино трябваше да замести Бътлър пред портала на Келам.
— Ще дойде до двайсет минути — докладва тя, като се върна при мен. — Трябва да се прибирам, защото ме чака работа. Ти остани тук. Бъди спокоен, Бътлър ще се справи. Има достатъчно ум в главата.
— По-умен ли от Пелегрино?
— Всички са по-умни от Пелегрино. Дори колата ми.
— Ще вечеряш ли с мен?
— Трябва да работя до късно — каза тя.
— До колко късно?
— Поне до девет.
— Девет ме устройва.
— Ти ли плащаш?
— Абсолютно.
Тя замълча за миг, после попита:
— Нещо като среща, а?
— И така може да се каже. Въпреки че в града има само един ресторант. Така или иначе можем да се окажем на една маса.
— Добре, в девет. Благодаря за поканата. — После добави: — Недей да се бръснеш.
— Защо?
— Така ми харесваш повече — отвърна тя, скочи в колата и потегли.
Седнах да чакам Бътлър на верандата на Джанис Мей Чапман. Двете старици ме наблюдаваха през улицата. Полицаят се появи точно след двайсет минути. Колата му беше същата като на Пелегрино. Заряза я на мястото, където беше паркирала Деверо, измъкна се иззад кормилото и отвори багажника. Беше висок и добре сложен мъж, наближаващ трийсет. Косата му беше по-дълга от нормалното, лицето му издаваше спокойствие. На пръв поглед едва ли щеше да бъде лесен за манипулиране. Което обаче не беше невъзможно.
Пое по алеята към мен. В ръката му се поклащаше черно куфарче, което беше измъкнал от багажника си. Станах от стола и протегнах ръка. Никога не е излишно да бъдеш любезен.
— Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.
— Гийзър Бътлър — отвърна той.
— Сериозно?
— Аха.
— Свириш ли на бас китара?
— Това май съм го чувал — промърмори Бътлър.
— Баща ти ли беше фен на „Блек Сабат“?
— И мама също.
— А ти?
— Имам всичките им плочи.
Въведох го в къщата. Той спря в коридора и се огледа.
— Номерът е да свалиш само нейните отпечатъци без чуждите — поясних аз.
— За да няма объркване?
Не, отвърнах мислено. За да не се натъкнем на някого от отряд „Браво“. По-добре да си предпазлив, за да не съжаляваш после.
— Да, за да няма объркване — рекох.
— Шефът каза да започна от банята.
— Съгласен съм. Четката за зъби, пастата за зъби, кутийката с тампони. Личните й вещи. Най-вече онези, които са в кутия или са увити в целофан. Едва ли някой друг ги е докосвал.
Оттеглих се да не му преча, но го държах под око. Наистина беше компетентен. За двайсет минути успя да свали двайсет много прилични отпечатъка — всичките малки овали, очевидно женски. Съгласихме се, че това е повече от достатъчно. Той си събра нещата и ме закара обратно в града.
Слязох пред участъка и тръгнах на юг, по посока на хотела. После спрях на тротоара и се замислих върху един малък проблем. Имах чувството, че трябва да си купя нова риза, но в същото време не исках Деверо да си мисли, че вечерята ще е нещо повече от вечеря. Всъщност исках да си го мисли, но не и да разбере, че аз имам по-големи очаквания. Нямах намерение да насилвам нещата и не ми се щеше да изглеждам прекалено нетърпелив.
В крайна сметка стигнах до заключението, че ризата си е просто риза, прекосих платното и поех покрай витрините на главната. Минаваше пет следобед и повечето магазини бяха пред затваряне. Само един от тях предлагаше мъжко облекло. Това не беше особено окуражаващо. На витрината беше изложено яке от някаква синтетична материя, наподобяваща дънков плат. Прекалено лъскава. Сякаш беше направена от ядрени отпадъци. Но изборът ми се изчерпваше само с аптеката, където се продаваха тениски за по един долар. По тази причина влязох да разгледам.