— Предлагате ли кафе? — попитах.
Не предлагали и това не ме изненада.
— Казвам се Джак Ричър, работя във Военната полиция и довечера имам среща.
Представянето ми не предизвика никаква реакция.
— Обикновено разполагам с достатъчно време да вися по цяла нощ в барове като вашия, опитвайки се да измъкна някаква информация чрез лежерен разговор. Но в случая нямам време за това и се налага да си поиграем на директни въпроси и отговори, ясно?
Те схванаха предупреждението. Собствениците на барове около базите не обичат военните полицаи, тъй като много лесно могат да попаднат в списъка на забранените заведения. За седмица, дори за месец, а понякога и завинаги. Тези насреща ми се представиха като Джонатън и Хънтър Бренън, кръвни братя и наследници на бизнеса на баба си, започнал още по времето на първите влакове. Жената продавала чай и сладкиши, живеела добре. Когато влаковете спрели и била построена базата, баща им преминал на алкохол. Бяха добри момчета. Умни и здраво стъпили на земята. Барът им беше най-добрият в града и те не можеха да скрият факта, че познават всички.
— Джанис Чапман е била сред вашите клиенти — добавих аз. — Жената, която беше убита.
Те казаха: да, наистина. Без да го усукват. Всички били клиенти на „Бренънс“.
— Напоследък с един и същ кавалер, нали? Всяка вечер?
Те потвърдиха.
— Кой е той?
— Казва се Рийд — отговори Хънтър Бренън. — Това е горе-долу всичко, което знам за него. Важна клечка, ако се съди по отношението на останалите.
— Беше ли редовен клиент?
— Всички са такива.
— Тук ли беше през въпросната вечер?
— Труден въпрос. Обикновено вечер е фрашкано.
— Опитай се да си спомниш.
— Бих казал да. Поне в ранните часове на вечерта. Не си спомням да съм го виждал по-късно.
— Каква кола кара?
— Някаква стара бричка. Май беше синя на цвят.
— От колко време посещава този бар?
— Горе-долу година. Но е част от онези, които ту се появяват, ту изчезват.
— Какво означава това?
— В базата са разквартирувани два отряда. Заминават някъде, после се връщат. Горе-долу през месец.
— Виждали ли сте го с други жени?
— О, на мъж като него никога не му липсва женска компания — отговори Джонатън Бренън.
— По-точно?
— Винаги най-хубавата мацка. И май най-разкрепостената.
— Чернокожа или бяла?
— И двете. Беше мъж, който не подбира.
— Да си спомняте имена?
— Не — поклати глава Хънтър Бренън. — Но си признавам, че един-два пъти наистина му завидях.
Върнах се в хотела. До вечерята оставаха два часа. Първият от тях използвах да подремна, защото бях уморен и защото имах предчувствието, че скоро няма да имам време за сън. Всъщност надявах се да е така. Надеждата крепи човека. Събудих се в осем и разопаковах новата си риза. Измих си зъбите само с вода и лапнах дъвка. После взех дълъг и горещ душ с много сапун и много шампоан.
Облякох ризата и навих ръкавите й до лактите. Беше ми малко тясна в раменете и оставих горните две копчета разкопчани. Напъхах я в панталона, обух ботушите и ги излъсках. Един по един, с прасеца на свободния си крак.
Погледнах се в огледалото.
Изглеждах като мъж, който е жаден за секс. И наистина бях такъв. Нямаше как да го скрия.
Хвърлих старата си риза в кошчето за боклук, спуснах се по стълбите и стъпих на полутъмния тротоар.
— Пак здрасти, войниче — поздрави ме един глас от мрака.
41
Оттатък платното бяха спрели три пикапа. Двата вече ги познавах, но третият беше нов. Всички с отворени врати. От тях се поклащаха крака, над които просветваха огънчета на цигари. Над кабините се виеха облачета дим. Направих крачка наляво и леко се завъртях. Нещастник номер едно, братовчедът Маккини. С все още обезобразена муцуна. Стоеше под една от уличните лампи със счупена крушка. Ръцете му висяха отстрани на тялото, леко раздалечени и с щръкнали палци. Напомпан, готов за екшън.