От пикапите насреща слязоха пет човека и тръгнаха към мен. Сред тях различих втория нещастник и онзи, дето закусва с бира. Рокерът с проблеми в гърба крачеше между двамина, които виждах за пръв път. И които изобщо не се различаваха от останалите четирима. Същият квартал или същата фамилия, а може би и двете.
Останах на тротоара. При шест противника не ми се щеше някой да ми мине в тила. Предпочитах зад гърба ми да има стена. Първият малоумник слезе от тротоара и се присъедини към останалите, оформяйки десния фланг на малкия полукръг, който се стесняваше около мен. Всички спряха по средата на улицата, на безопасните два-три метра. Не можех да ги достигна, но усетих миризмата им. До един бяха заели маймунска стойка с леко разперени ръце и свити юмруци. Като майстори на дуела с огнестрелно оръжие, но без пистолети.
— Шест парчета, а? — небрежно подхвърлих аз. — Това ли е всичко?
Не получих отговор.
— Откъдето и да го погледнем, това си е сериозен прираст — добавих. — Но, честно казано, очаквах нещо доста по-радикално. Като разликата между рота парашутисти и бронетанкова дивизия. Май мислим различно. Признавам, че съм леко разочарован.
Никакъв отговор.
— Но както и да е, момчета. Съжалявам, но имам среща.
Те направиха крачка към мен, като едновременно с това се сгъстиха. Шест бледи лица, изглеждащи болнави на слабата светлина.
— Облякъл съм чисто нова риза — рекох.
Мълчание.
Основното правило при шестима противници гласеше „действай бързо“. Не можеш да отделиш повече от миг за всеки един от тях. Което означаваше само по един удар. Това е минимумът. Няма как да удариш някого по-малко от веднъж.
Отрепетирах действията си. Трябваше да започна от средата. Едно, две, три. Бум, тряс, прас. Третият тупаник трябва да е най-силен, защото третият противник вече ще се е раздвижил. За разлика от първите двама, които ще останат заковани на място. Изненада и шок. Лесно ще се сринат. Но третият ще направи опит да реагира. Не се знае как. Може би с предварителен план в главата си, който обаче все още няма да е влязъл в действие. Поради паниката, която неминуемо ще го е обзела.
По тази причина се подготвих да пропусна третия и да скоча на четвъртия. Третият може би щеше да побегне. Един от тях със сигурност щеше да го направи. Никога не съм виждал цялата тумба да остане на място, след като първите глави издрънчат на паважа.
— Моля ви, момчета — подхвърлих. — Току-що се изкъпах.
Отново не получих отговор, но този път го бях предвидил. Те направиха още една крачка към мен — нещо, което също бях предвидил. Посрещнах ги на половината път, което беше най-малкото любезно. Направих две широки крачки, втората от които ме оттласна от бордюра. Сто и десет кила живо тегло, които светкавично се стрелнаха напред. Стоварих на третия отляво надясно един десен прав, който със сигурност щеше да му избие зъбите — при условие че имаше такива. Нямах време да проверя, защото главата му отскочи назад, а гърбът и раменете му омекнаха и той изчезна от погледа ми. Главно защото вече се бях завъртял наляво и десният ми лакът потъна в лицето на втория нападател, Хоризонтално, в основата на носа. Беше удар с колосална сила, изпълнен със завъртане в кръста, което на практика означаваше, че буквално падам отгоре му. Видях кръвта, бликнала високо във въздуха, разкрачих крака и използвах инерцията си за удар в обратна посока със същия лакът, който попадна върху един от нападателите зад гърба ми. От попадението разбрах, че съм го улучил в ухото. Мислено отбелязах, че може би ще се нуждае от още малко внимание по-късно, и отново се стрелнах напред, променяйки посоката. Четвъртият получи тежък ритник в слабините. Долових един звук, който ме изпълни със задоволство. Нещо като шумно пропукване. Хрус! Което накара нещастника да се сгъне надве и го вдигна във въздуха.
Три секунди, трима нокаутирани и един все още на броене.
Никой не побягна.
Второ заключение, направено наум: муцуните в Мисисипи са от по-твърд материал в сравнение с братовчедите си по други места. Или просто са по-тъпи.