Петият успя да докосне рамото ми. Може би нескопосан опит за удар, може би беше решил да ме стисне за гърлото. А може би искаше да ме склещи в прегръдката си, така че шестият да ми нанесе няколко удара. Нямаше как да разбера кое от двете. Но при всички случаи остана горчиво разочарован. Изстрелях се с гръб към него. В процеса на светкавичното движение взе участие цялото ми тяло. Торсът ми се извъртя, лакътят ми се отметна назад и го улучи в скулата. Използвах сблъсъка, за да отскоча обратно и да потърся последния оцелял. Шестия в отбора на отмъстителите. Той запъна пети в бордюра и разпери ръце като бостанско плашило. Приех това като покана да му стоваря един юмрук в слънчевия сплит. Сякаш го включих в електрически контакт. Нещастникът отлетя назад и започна да танцува, а след това се срина в безформена купчина.
Онзи, когото бях улучил в ухото, драскаше с нокти и очевидно се връщаше в съзнание. Очите му бяха затворени и това правеше двубоя малко нечестен, но аз по принцип си падам по такива ситуации. Прицелих се и му треснах едно ляво кроше в челюстта.
Свлече се като парцалена кукла.
Изпуснах въздуха от гърдите си.
Шест от шест.
Край на мача.
Изкашлях се да прочистя дробовете си и се изплюх на земята. После се обърнах и забързах на север. Предстоеше ми да извървя цяла пряка, а часовникът в главата ми показваше девет и една минута.
42
Бутнах вратата на ресторанта, но само за да установя, че с изключение на сервитьорката и възрастната двойка от „Тусейнтс“ заведението беше празно. Старците изглеждаха по средата на вечерния си маратон. Жената четеше книга, а пред мъжа лежеше разтворен вестник. Деверо все още не се беше появила.
Обясних на сервитьорката, че чакам компания, после поръчах маса за четирима, преценил, че двойката ще бъде малко тясна за по-продължителен социален контакт. Тя ме настани на една маса близо до вратата, а аз веднага се насочих към тоалетната.
Наплисках лицето си и измих ръцете си до лактите с гореща вода и сапун. Прекарах пръсти през мократа си коса и направих няколко вдишвания и издишвания. Адреналинът е гадно нещо. Никога не знае кога да си тръгне. Размахах ръце и изпънах рамене, после се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше наред, лицето ми беше чисто.
Но по ризата ми имаше кръв.
На джобчето и над него. Също и отдолу. Не беше много, но си личеше. Няколко ярки капчици във формата на запетайки. Сякаш някой ме беше напръскал. Или бях ходил под ръмящ дъждец. Което си беше точно така. Вторият отмъстител, когото бях праснал в основата на носа. А от там беше рукнала кръв като вода в тоалетна чиния.
— По дяволите! — рекох. Тихо, сякаш на себе си.
Старата ми риза беше в кошчето за боклук в хотелската стая.
Магазините бяха затворени. Приближих се до умивалника и се огледах по-отблизо. Капчиците вече засъхваха, придобивайки кафяв цвят. Може би щяха да се превърнат в нещо, което нарочно е там. Като лого. Или като някаква единична шарка върху плата.
Още няколко пъти вдишах дълбоко и издишах.
Нищо не можех да направя.
Тръгнах обратно към салона. Влязох там в момента, в който Деверо затваряше входната врата след себе си.
Не беше с униформа. Сребриста копринена блуза и черна пола до коленете. Високи токчета, сребърно колие. Блузата беше тънка и прилепнала, с отворена яка. Полата пристягаше талията й — толкова тънка, че бих могъл да я обхвана с длани. Боси крака. Стройни и дълги. Косата й беше още влажна от душа, спускаща се свободно към раменете и гърба. Усмивката й озаряваше невероятните й очи.
Заведох я на масата. Седнахме един срещу друг. Беше дребна и стегната. Усетих парфюма й. Лек и загадъчен. Харесах го.
— Извинявай, че закъснях — каза тя.
— Няма проблем.
— Имаш кръв по ризата си.
— Така ли?
— Откъде е?
— От един магазин срещу хотела.
— Не те питам за ризата, а за кръвта. Не си се порязал при бръснене.
— Нали каза да не се бръсна.
— Знам. Така повече ми харесваш.
— Ти също изглеждаш страхотно.
— Благодаря. Реших да си тръгна по-рано. Прибрах се да се преоблека.
— Виждам.
— Живея в хотела.
— Знам.
— Стая седемнайсет.
— Знам.
— С балкон към улицата.
— Значи си видяла?
— Всичко — кимна тя.