Тя преглътна хапката си и каза:
— Както и да е. Какво друго ти съобщи твоят шеф?
— Че те е проверил.
Деверо спря да дъвче.
— Това пък защо?
— За да изрови нещо, което бих могъл да използвам срещу теб.
На лицето й се появи усмивка.
— Страхувам се, че няма да открие нищо. Бях много примерен боец. Но това потвърждава подозренията ми. Колкото по-отчаяни стават опитите им да замажат нещата, толкова по-голяма е вероятността извършителят да се окаже някой военнослужещ от Келам.
След тези думи тя отново започна да се храни.
— Моят шеф се е ровил в пощата ми — казах.
— Четат писмата ти?
— Не, само една картичка от брат ми.
— Защо?
— Вероятно се надяват да изчоплят нещо.
— Е, изчоплиха ли?
— Ни най-малко. Не пишеше нищо особено.
— Ама май наистина са отчаяни, а?
— Шефът ми се извини.
— Бил е длъжен да го направи.
— Попита дали картичката не съдържа някакъв шифър. Но аз останах с впечатлението, че именно той прибягва до кодирани съобщения. През цялото време. Още в началото пропиля цели десет минути, за да ме мъмри за прическата ми. Това не му е в стила и мисля, че го направи нарочно. Иска да ми каже, че е на тъмно и изпълнява заповеди, които не харесва.
— Хубава работа! — поклати глава Деверо. — Прехвърля ти личните си проблеми. Би могъл да изпрати някой друг.
— Дали? Може би става въпрос за пакетна сделка, планирана отгоре. Все едно че собственикът на отбора става треньор и започва да реди състава. Избира мен и Мънро. Може би се готвят да прочистят стадото и ни подлагат на тест за лоялност.
— Мънро каза, че те познава само по име.
— Така е — кимнах аз. — Никога не сме се срещали.
— Името, което си си създал, може да бъде и опасно.
Не казах нищо.
— Ако помоля старите си приятели да те проверят, какво ще открият? — попита Деверо.
— Някои немного приятни неща.
— Значи е време за разплата. Или те пречупват, или те разкарват. Някъде имаш врагове. Знаеш ли ги кои са?
— Не — поклатих глава аз.
Довършихме вечерята си в мълчание. Месо, хляб, сирене, картофи — всичко изчезна. Коремът ми натежа. Деверо беше два пъти по-дребна от мен, ако не и повече. Чудно къде бе побрала толкова храна.
— Разкажи ми за брат си — каза тя.
— Предпочитам да говорим за теб.
— За мен ли? Няма нищо за казване. Картър Кросинг, морската пехота, после обратно в Картър Кросинг. Това е цялата история на живота ми. Нямам братя и сестри. Ти колко имаш?
— Само брат ми.
— По-малък или по-голям?
— Две години по-голям. Роден далеч, някъде из Тихия океан. Отдавна не съм го виждал.
— Приличате ли си?
— Ние сме нещо като две версии на една и съща личност. Да, приличаме си. Той е по-умен от мен, но аз съм по-сръчен. Той е мозъкът, а аз — мускулите. Според родителите ни той беше доброто момче, а аз — лошото. Ей такива неща.
— С какво се занимава?
Замълчах за момент, после поклатих глава.
— Не мога да ти кажа.
— Работата му е секретна?
— Не съвсем. Но може би ще те насочи към едно от нещата, които в момента безпокоят армията.
Тя се усмихна. Беше много търпелива жена.
— Ще хапнем ли по един пай?
Поръчахме две парчета пай с праскови, същия, който бях опитал предишната вечер. И кафе, този път и за двама ни. Приех го като добър знак. Тя не се притесняваше, че трудно ще заспи. Може би точно това искаше. Докато сервитьорката беше в кухнята, възрастните собственици на хотела се надигнаха да си ходят. Спряха край масата ни. Бяха решили да бъдат любезни. Разговорът се изчерпа с няколко банални израза, много кимане и усмивки.
Часовникът в главата ми удари десет. Паят и кафето пристигнаха. Не им обърнах вниманието, което заслужаваха, главно защото се бях вторачил в третото копче на блузата на Деверо. Забелязах го още в началото. Първото закопчано, следователно и първото, което се нуждаеше от разкопчаване. Малко, седефено, сребристо.
Сервитьорката дойде да ни предложи още кафе. Отказах, може би за пръв път в живота си. Деверо също поклати глава. Жената сложи сметката пред мен с цифрите надолу. Обърнах я. Нищо особено. Но годината беше 1997-а и човек все още можеше да се нахрани добре и с войнишка заплата. Хвърлих няколко банкноти на масата, погледнах Деверо и попитах: