Състоянието на почвата наоколо също издаваше несериозно отношение. Смачкани фасове, опаковки от бонбони, изобилие от съвсем ясни отпечатъци като онези, които бях забелязал край обезкървеното тяло на журналиста в нивата на стария Кланси. Не бях впечатлен. Армейските рейнджъри са обучавани да не оставят следи. Те трябва да се придвижват по терена като призраци. Особено когато изпълняват мисия със съмнителна законност.
Оттеглих се по-навътре в гората. Прецених позицията си и поех на север, придържайки се на петдесетина метра от последните дървета. Търсех следи от наскоро проправени пътечки в посока оградата на Келам. Не открих такива, но не се изненадах. Тайният вход-изход вероятно се намираше още по на север, дълбоко в резервата, далеч от редовно използвани комуникации.
След още двеста метра описах нов кръг и се върнах към границата на гората. И от тук гледката беше добра, но не толкова към пътя, колкото към откритото поле. Още един превъзходен наблюдателен пункт, отново пуст. Но за разлика от предишния този никога не беше използван. Нямаше фасове, нямаше опаковки от бонбони, нямаше следи от подметки.
Отново се оттеглих в гората. След още един широк кръг излязох на друга удобна точка за наблюдение. Отново нищо. Започнах да се питам дали в охраната на периметъра участва цяла рота. Но да разположиш по-малко хора на петдесеткилометров участък ми се струваше безсмислено. Аз бих разположил повече. Две роти, дори три. Освен това съм скромен в сравнение с Пентагона. Ако ми трябват петстотин души за охрана, значи Пентагонът ще поиска пет хиляди. При всяко нормално планиране тази гора би трябвало да гъмжи от народ. Като Таймс Скуеър. А мен отдавна щяха да са ме гръмнали в гръб.
После се замислих за смяната на наряда и храненето. Недостигът на персонал неизбежно води до оголване на определени места от зоната в определено време. Но не и тези, които видях. Те бяха прекалено добри, за да останат без хора. Ако задачата бе ранно засичане на враждебни елементи, целият периметър около Келам щеше да е разделен на отделни клетки, включващи най-добрите наблюдателни пунктове. Между които без никакво съмнение щяха да фигурират и трите, които вече бях разгледал. Заключението ми беше, че рано или късно ще се натъкна на хората, които ги обслужват.
Обърнах се и отново навлязох в гората. Извървях половината от разстоянието до първоначалната си точка и спрях. Сега вече дойде ред на изчакването. Абсолютно тихо и незабележимо. В продължение на десет минути не чух нищо. Изминаха двайсет, трийсет. Листата шумоляха на вятъра, дървесните стволове тихо поскърцваха. По кората им пробягваха дребни животинки. И това беше всичко.
След което долових стъпки и приглушени гласове. Далеч напред, вляво.
50
Придвижих се на запад и потърсих укритие зад някакво дърво, дебело колкото бедрото ми. Опрях лявото си рамо на грапавата кора, вдигнах пушката и я насочих по посока на звуците. После замръзнах на място с широко отворени очи.
По всяка вероятност непознатите бяха трима. Придвижваха се бавно и отпуснато, без никаква дисциплина. Сякаш бяха на разходка, сякаш имаха много свободно време. Чух как влачат крака по дебелия килим окапали листа, чух гласовете им — тихи и спокойни, дори отегчени. Не успях да доловя думите, но в тона им нямаше нито стрес, нито тревога. Чух шумоленето на храстите и пропукването на съчките. Чух и тъпи удари в дърво, по всяка вероятност причинени от пластмасовите приклади на М-16, които закачаха дънерите. Всичко това сочеше пълно отсъствие на предпазливо напредване. Тези юнаци със сигурност не бяха първокласни пехотинци. Въображението ми се събуди, както прави понякога. Представих си как сядам на масата и пиша критичен доклад за поведението им по време на акция. Представих си как вземам думата на рутинна оперативка в Бенинг и изброявам пропуските им пред специално назначената комисия от старши офицери.
По всичко личеше, че тримата се придвижват на юг, придържайки се на двайсетина метра навътре в гората. Несъмнено се бяха насочили към някой от трите наблюдателни пункта, които вече бях изследвал. Дърветата ми пречеха да ги видя, но в замяна на това ги чувах много ясно. Бяха съвсем близо, някъде на около трийсет метра вляво от мен.
Отлепих рамо от хилавото дърво, но не тръгнах след тях. Поне за момента. Исках да се уверя, че няма да се появят и други. Нямах никакво желание да се озова в средата на някаква разпокъсана колона. Не исках да бъда четвъртият в нея, с трима отпред и неизвестен брой отзад. По тази причина спрях на място и напрегнах слух. Не чух нищо, освен стъпките на тримата, които затихваха в южна посока. От север беше тихо. Чувах единствено шумовете на природата. Вятър, шумолящи листа, жужене на насекоми.