— Нима е толкова притеснен, че рискува да го гръмна? — попитах аз.
— Никой от нас не знае кой е дал разрешение за тази мисия — каза русокосият. — И не е необходимо да знае.
— Откъде сте?
— Първо вие кажете кой сте.
— Аз съм офицер за специални поръчения от армията на Съединените щати. Което означава, че ви се явявам пряк началник, в случай че вашата мисия действително е оторизирана от военните. Освен това съм по-старши по чин. Ясно ли ви е това?
— Да, сър.
— Откъде сте?
— От Тенеси. Членуваме в организацията „Свободни граждани на Тенеси“.
— Не ми изглеждате много свободни — поклатих глава аз. — В момента повече ми приличате на арестанти.
Не получих отговор.
— Защо сте тук?
— Повикаха ни.
— По какъв повод?
— Имали нужда от нас.
— Колко души се отзоваха?
— Шейсет.
— Двайсет екипа за петдесеткилометров периметър?
— Точно така, сър.
— Какви инструкции получихте?
— Да спираме всеки, който се приближи до базата.
— Защо?
— Защото е крайно време да помогнем на нашата армия. Това е дълг на всеки патриот.
— Защо армията се нуждае от вашата помощ?
— Не ни казаха.
— Правила за действие?
— Да възпрепятстваме всеки нарушител с всички възможни средства.
— Вие ли убихте онова момче тази сутрин?
Настъпи тежко мълчание. Наруши го дребосъкът отдясно.
— Чернокожото момче ли имате предвид? — попита той.
— Мисията ни е абсолютно в рамките на закона — обади се възрастният.
— Да, имам предвид младия афроамериканец — кимнах аз.
Русият хвърли напрегнат поглед първо към единия, после към другия с рязко завъртане на главата.
— Нямаме право да отговаряме на такива въпроси! — отсече той.
— Поне един от вас ще получи такова право — уверих го аз.
— Нашата мисия е оторизирана от най-високо място — обади се възрастният. — Няма по-високо от него. Не ви знам кой сте, господине, но мога да ви уверя, че правите огромна грешка!
— Я млъквай! — срязах го аз.
Русият заби настойчив поглед в лицето на кльощавия и процеди:
— Не казвай нито дума!
— Можеш да говориш свободно — контрирах аз, обръщайки се към дребничкия мъж. — И без това никой няма да повярва на госпожичка като теб, която е тук само за да попълни бройката.
Той се обади в момента, в който насочвах вниманието си обратно към възрастния.
— Аз гръмнах черньото — обяви той.
— Защо?
— Защото поведението му беше агресивно.
— Нищо подобно — поклатих глава аз. — Лично огледах трупа. Куршумът го е улучил в подмишницата, без да нарани самата ръка. Според мен това означава, че момчето е било с вдигнати ръце. Предавало се е.
— Предполагам, че и така може да се тълкува — сви рамене дребосъкът.
Отново размених местата на уинчестъра и беретата, насочвайки пистолета в главата му.
— Разкажи какво се случи вчера.
Той ме гледаше, без да мигне. Мишите му очички станаха пресметливи. В крайна сметка стигна до заключението, че няма да натисна спусъка.
— Вчера бяхме доста по на север от това място — обяви той.
— И?
— Тоя сезон нямам празно. Две попадения от два опита.
— Кой използва полевата аптечка?
— Аз — обади се русият. — Беше инцидент. Ние само изпълнявахме заповеди.
— Я повтори — обърнах се към кльощавия аз. — Какво направи, когато видя шестнайсетгодишното момче да вдига ръце?
Вдигнах мерника си сантиметър нагоре, точно в средата на челото му.
— Помислих си, че ми маха — ухили се той.
Натиснах спусъка.
Пистолетът действаше безотказно. Точно както трябваше. Ехото от изстрела се разнесе надалеч през гората. Разлетяха се птици. Празната гилза излетя от затвора, отскочи в близкото дърво и силно ме удари в бедрото. Главата на дребосъка се пръсна като диня и оплиска околните храсталаци с кръв и мозък. Тялото му се свлече вертикално. Костеливият му задник опря в петите, а след това тялото му бавно се превърна в онази безформена торба, която е характерна за хората, внезапно настигнати от насилствена смърт.