Изчаках ехото да заглъхне. Слухът ми постепенно се възстанови. Погледнах в очите двамата оцелели и хладно обявих:
— Вашата така наречена „мисия“ току-що приключи. От този момент нататък смятайте за разпусната организацията, наречена „Свободни граждани на Тенеси“. Тя вече не съществува. Поставям ви задачата да разпространите тази новина. Разполагате с трийсет минути да освободите гората ми от жалкото си присъствие. Всичките петдесет и девет човека, които са ви останали, трябва да напуснат щата в рамките на един час. Не го ли направите, ще пусна срещу вас цяла рота рейнджъри. А сега изчезвайте!
Двамата оцелели останаха неподвижни в продължение на цяла секунда. Бледи, шокирани, вцепенени от ужас. После дойдоха на себе си и побягнаха. Колкото им държат краката. Шумът от тежките им стъпки бързо заглъхна. Доста дълго време гледах след тях, макар да бях сигурен, че никога няма да се върнат. Бяха понесли загуба — нещо, което нито бяха планирали, нито бяха очаквали. Бях убеден, че ще превърнат в мъченик тоя противен тип в краката ми, но това щеше да стане по-късно — когато бъдеха абсолютно сигурни, че няма да споделят съдбата му. Разплисканата кръв и мозък са реалности, но в техния измислен свят нямаше място за подобни неща.
Сложих беретата на предпазител, натиках я в джоба си и я покрих с ризата, която измъкнах от колана си. Обърнах се и поех по обратния път между дърветата. Пак по стария начин — с едното рамо напред, вдигнал уинчестъра вертикално пред себе си.
53
Елизабет Деверо чакаше точно там, където ме беше оставила: на два метра от края на гората, облегната на колата си. Изскочих съвсем близо до нея. Тя трепна от изненада, но бързо се окопити. Вероятно за да не ме обиди, като покаже учудване от това, че съм успял. Или пък просто за да скрие нервността си. А може би и двете. Целунах я по устните и й подадох уинчестъра.
— Какво стана? — попита тя.
— Някаква гражданска организация от Тенеси — отвърнах. — Шибани аматьори, които си играят на горска полиция. В момента се оттеглят.
— Чух пистолетен изстрел.
— Един от тях се самоуби, обзет от дълбоко разкаяние.
— Имаше ли причини да се разкайва?
— О, повече от достатъчно.
— Кой ги е докарал тук?
— Това е големият въпрос, нали?
Върнах й резервните муниции, които извадих от джобовете си. Тя ме накара сам да ги оставя в багажника. После потеглихме към града. През цялото време беретата притискаше корема и бедрото ми. Прекосихме гетото на Картър Кросинг, пресякохме прелеза и не след дълго спряхме на паркинга пред участъка. Главната база на Деверо. Която означаваше безопасност.
— Иди да изпиеш едно кафе — каза тя. — Няма да се бавя.
— Къде отиваш?
— Да съобщя тъжната новина на мисис Линдзи.
— Няма да ти е лесно.
— Няма.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не — каза тя. — Моментът е деликатен.
Изчаках я да потегли и тръгнах към ресторанта. И към телефона. Набрах кабинета на Стан Лаури, притиснал чашата до гърдите си. Той вдигна веднага.
— Още ли си там? — учудих се аз. — Значи продължаваш да си на работа. Просто не мога да повярвам.
— Ставаш банален, Ричър — каза той.
— Ще си спомняш за това като за угасващ огън от едни по-щастливи времена.
— Какво искаш?
— От живота ли? Сложен въпрос.
— От мен.
— О, от теб искам много неща. Най-вече да провериш няколко имена. Откъдето можеш. Повечето са на цивилни, включително и на държавни служители. Звънни в полицията и поискай помощ. Също и от ФБР, ако все още имат желание да разговарят с теб.
— На високо ниво или по-нисичко?
— Нисичко и максимално незабележимо.
— Какви имена?
— Джанис Мей Чапман — казах аз.
— Това не беше ли убитата?
— Една от многото.
— Други?
— Одри Шоу.
— Тя пък коя е?
— Не знам. Затова искам да я провериш.
— В каква връзка?
— В неустановена. И има връзка с друга, също неустановена.
— Одри Шоу — бавно повтори Стан, сякаш си записваше. — Друго?
— Колко далеч е кабинетът на Гарбър от твоя?
— От другата страна на стълбището е.
— Искам да говоря с него. Иди го стисни за сбръчкания врат и го домъкни на телефона.
— Защо не му звъннеш директно?