— Защото го искам на твоя телефон, а не на неговия.
Отговорът беше глухо потракване — като на слушалка, оставена върху бюрото. Последва едва чута въздишка — като на човек, който става от стола си. Придружена от тихото съскане на седалка, възстановяваща формата си. След това настъпи тишина. Скъпа тишина, защото използвах монетен автомат. Вкарах в процепа поредната монета от четвърт долар и зачаках. Изтекоха няколко минути. Започнах да си мисля, че Гарбър се е запънал и не иска да дойде. Но после чух как някой вдига слушалката от бюрото.
— Сега пък какво искаш, да те вземат мътните? — попита познатият глас.
— Да поговорим — казах аз.
— Защо тогава не ми звънна в кабинета? Имаме централа и вътрешни номера!
— Защото подслушват телефона ти. Повече от ясно е. Защото си пионка в тази игра също като мен. Затова използвам чужда линия.
Гарбър замълча за момент.
— Възможно е — призна той. — Какво имаш да ми кажеш?
— Следите от ботуши около оградата на Келам са на цивилни. Някаква гражданска милиция, съставена от откачалки, наричащи себе си патриоти. По всяка вероятност са ги повикали тук, за да пазят авторитета на армията.
— Това там е Мисисипи все пак — промърмори той. — Какво друго си очаквал?
— Тези са от Тенеси — рекох. — А ти пропускаш най-важното. Не са тук случайно, не са решили да се поразходят из гората като на излет. Те са разставени около периметъра на базата. От някой, който знае точно кога, къде и как да се възползва от тях. Кой би могъл да разполага с подобна информация?
— Някой, който знае фактите от А до Я.
— Къде би могъл да се намира този някой?
— Нависоко.
— Точно така — рекох. — А да имаш представа кой може да е той?
— Никаква — отвърна Гарбър.
— Сигурен ли си? Нали трябва да ми наденеш примката?
— Сигурен съм. А примката вече е около шията ти. Около моята също.
— Добре. Връщай се в кабинета си. Точно след пет минути ще ти звънна там. Можеш да не обръщаш внимание на това, което ще ти кажа, защото няма да означава много. Но остани на линията достатъчно дълго, за да се включат магнетофоните.
— Чакай — рече Гарбър. — И аз имам новина за теб.
— Каква?
— От Корпуса на морската пехота.
— Е?
— Има нещо неясно около Елизабет Деверо.
— Какво?
— Още не знам. Държат картите пред гърдите си и ни правят сериозни проблеми с достъпа. Забъркала се е в нещо отровно. От първостепенна важност, най-голямата операция на света — ей такива глупости. Говори се за грандиозен скандал, разразил се преди пет години. След доклад на Деверо уволнили някакъв друг морски пехотинец. Без основателни причини. Според слуховете причината била ревност.
— Преди пет години означава три преди напускането й. Разжалвали ли са я?
— В никакъв случай.
— Уволнение или по взаимно съгласие?
— По взаимно съгласие.
— Значи всичко е наред — рекох. — Нямаш причини за безпокойство.
— Мислиш с погрешния си орган, Ричър — отбеляза Гарбър.
— Пет минути — рекох. — Бъди на работното си място.
Сервитьорката допълни чашата ми и аз почти я опразних, докато преброих до триста. После излязох при монетния автомат във вестибюла и набрах директния номер на Гарбър.
— Обажда се майор Ричър от Мисисипи, сър — представих се аз, когато той вдигна слушалката. — Чувате ли ме?
— Съвсем ясно — отвърна Гарбър.
— Разполагам с името на човека, който е заповядал дислокацията на „Свободните граждани на Тенеси“ около базата Келам. Тази заповед е част от престъпен заговор, довел до две убийства и още две углавни престъпления. Вдругиден имам насочена среща в Пентагона, след която веднага се връщам обратно. Надявам се, че през това кратко време ще успея да запозная със случая и Военната прокуратура.
Гарбър с лекота се включи в играта и изпълни ролята си много добре.
— Кой е човекът? — попита той.
— Позволете ми да запазя името му в тайна през следващите четирийсет и осем часа — отвърнах.
— Добре, разбрано.
Натиснах вилката да прекъсна разговора и веднага набрах още един номер. Този на полковник Джон Джеймс Фрейзър, офицера за връзки със Сената. Помолих да извикат на линията неговия секретар и поисках среща с полковника след два дни. В дванайсет на обед в кабинета му. Не обясних причините просто защото нямах такива. Исках само да получа достъп до онази гигантска сграда. И да се превърна в сиренцето, окачено в капана.